Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Музиката продължаваше да гърми.

- Защото другият е по-интересен от теб — добави професорът.

- Той също учи право!

- Не мога да повярвам, че вече половин година все те слушам как приказваш за Джени Джоунс, любовта на живота ти! Направо си е мъчение, друже. Въртяла си добре задника - и какво от това?

- Не съм тъп! - разгорещено каза Уилсън. - Върни си думите назад.

- Предавам се, Уилсън. Наистина се предавам.

Професорът изчезна в тълпата.

Уилсън се загледа в кубчетата лед в чашата си. Минутите се изнизваха. Възможно ли бе в думите на професора да има някаква истина? Намръщи се. Може би беше време да помисли за мястото си в света. Знаеше, че е зациклил като повредена грамофонна плоча, която върти непрекъснато едно и също. Знаеше, че ако се вгледа дълбоко в себе си, ще открие, че нещо му липсва. Нещо важно. Просто не знаеше какво или може би кой.

Прибра се в квартирата си след часове. Живееше недалеч от кампуса в бивша офиссграда, преустроена в студентско общежитие. Всичко му беше толкова познато, че дори не погледна към асансьора, на който имаше надпис -

НЕ РАБОТИ.

Не работеше и когато се беше нанесъл тук.

Насочи се към стълбите и изкачи четиринайсетте площадки до етажа си. Когато отвори вратата, откри професор Оутър да седи в стаята му и да пуши.

- О. страхотно... - Уилсън се опита да се направи на изненадан. - Как успя да влезеш? - Погледна ключалката, но тя изглеждаше в ред. - Разбирам... малка част от егото ми е все още непокътната, което означава, че още не си свършил.

Професорът обърна въртящия се стол към него.

- Страхотна гледка.

Уилсън погледна силуета на Сидни в далечината.

- Да, почти си заслужава катеренето по проклетите стълби.

- Да не стигаме толкова далеч - рече професорът. - Но предполагам, че помага да поддържаш форма.

Просторният едностаен апартамент бе обзаведен само частично — едно канапе, един сателитен телевизор с плосък екран и пълен с бира хладилник. На пода имаше купчина кутии от пица и списания. На горния рафт на библиотеката имаше три снимки в рамки. Едната беше на приемните родители на Уилсън, Джийн и Иън Страдброук, застанали пред Улуру. Втората бе на дядо му - истинския му дядо - Уилям Даулинг, направена малко преди да умре. Уилсън милееше за нея. Третата рамка бе празна. Преди в нея имаше снимка на Джени Джоунс, но тя бе скъсана на парчета и хвърлена в кошчето.

Професорът тръсна цигарата в една чинийка.

- Това място е същинско бунище. Искам да кажа, слава богу, че е гледката. - Дръпна от цигарата и пусна облаче дим. Вече не заваляше думите.

- Днес направо преливаш от комплименти, а?

- Виж, дойдох да се извиня.

- Чудесно. Приемам извиненията ти. А сега се разкарай. - Уилсън посочи вратата, но професорът не помръдна.

- Сериозно, съжалявам за онова, което ти казах. Прекалих.

- Нарече ме тъп!

- Да. Извинявай.

- Тъп?

- Извинявай!

Уилсън поклати глава.

- Знаеш ли какво ме вбесява най-много? - Замълча за момент, мислеше си доколко честен може да си позволи да е. - Тревожа се, че може би си прав. И това определено ме дразни.

- Животът погажда подобни номера. - Професорът се усмихна. - И те ме разсмиват.

- А пък на мен ми се плаче от тях. - Уилсън извади от малкия хладилник две бири.

- Пак отварям дума за омега-програмирането - спокойно каза професорът. - Искам да го опиташ. - Устата му избълва дим. - Кълна ти се, от университета подозират, че съм на път да приключа с изследванията. Искат да ми вземат труда. Копелета.

Уилсън се усмихна.

- Трезвен си много по-убедителен, да знаеш.

В продължение на трийсет минути и шест цигари професорът обясняваше методиката си. Беше неинвазивно програмиране (тоест без разрези), което активираше божествената кутия чрез високочестотен ултразвук, насочен към фронталния лоб. Идеята му хрумнала от историята на един оператор на военноморски радар, който поради повреда в оборудването бил изложен на кодиран ултразвук, докато бил на плаване. След три месеца се прибрал, коефициентът му на интелигентност се оказал много по-висок, отколкото преди. Военните провели вътрешно проучване и това бе всеизвестно, но в резултат от него ГЗО - Глобалната здравна организация - бе забранила всякакви мозъчни експерименти.

Професорът обаче бе продължил изследването на военните. Той разполагаше с оборудването, средствата, уменията и най-важното - с анонимността да прави едва ли не всичко, което си поиска. И през последните две години работеше върху проблема как да програмира ултразвука така, че да получи исканите резултати.