Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Музиката гърмеше оглушително. Клубът беше задимен и претъпкан. Уилсън седеше на бара до професор Джулиъс Оутър. Десетки хора танцуваха в сенките около тях. Разноцветни дискосветлини примигваха от тавана. Звучеше парче на „Бони М“. Вечерта беше под надслов „Нощ на 20 век - хитовете на миналото хилядолетие“.

Без да чака поръчка, барманът напълни две нови чаши с водка и ги плъзна напред. Уилсън усети вибрирането на интерактивната кредитна карта в джоба си - известяваше го, че е платил още две питиета.

- Защо винаги аз трябва да плащам?

- Защото имаш удоволствието да бъдеш във височайшата ми компания - отвърна професор Оутър.

- Ти си пиян.

- Да, Уилсън. Мисля, че си прав.

Джулиъс Оутър беше редовен посетител на клуба. Три вечери седмично можеше да бъде открит на едно и също място на бара да пие чаша след чаша двойна водка с лед. „Професорът“, както обичаше да го наричат, беше невероятно талантлив. Но талантът често върви с ексцентричност, а у него и двете бяха в изобилие. Университетът в Сидни, където работеше като изследовател в областта на неврологията, поддържаше с него отношения, базирани на любов и омраза едновременно. Смятаха го за прекалено надарен, за да могат да си позволят да минат без него, но и за прекалено голям особняк, за да преподава на студенти. Уилсън на драго сърце би се подписал под същото мнение, стига да го питаха.

Професорът беше около петдесетте и трудно можеше да се нарече най-големия красавец на света. Уилсън си имаше описателен термин за него - „непрекрасен”. Къдравата му тъмна коса, прошарена тук-там, беше щръкнала, сякаш току-що бе бръкнал в контакт.

Алберт Айнщайн, с когото професор Оутър имаше невероятна прилика, беше моделът му за подражание. Подобно на Айнщайн, той винаги беше облечен по един и същи начин. Тъмносин панталон, бяла риза, бели маратонки, бели чорапи. Дори бельото му беше едно и също. Имаше по седем чифта от всичко - напълно идентични. Професорът цитираше нобеловия лауреат, че така си спестява по едно решение на ден, а когато събереш всички спестени решения, получаваш милиони и милиони мисловни процеси, които могат да бъдат насочени към нещо много по-смислено.

Уилсън познаваше професора от много години. Бяха се запознали, когато Уилсън се яви за свободно място за лаборант. Трябваха му допълнителни средства и затова кандидатства за работата в департамента по неврология. Не получи мястото, но от онзи ден двамата станаха добри приятели. Странно нещо са приятелствата. Двамата страшно се различаваха един от друг. Разликата във възрастта им беше повече от двайсет години, имаха различни умения, произлизаха от различни среди и интересите им нямаха допирни точки - и въпреки това бяха приятели. Срещаха се всеки петък вечер в „Билборд“, пиеха едно и също питие и водеха едни и същи разговори и спорове.

Уилсън вдигна чашата си.

- Пия това и изчезвам. Утре имам работа.

- Правото е то-о-олкова скучно! - заяви професорът.

- Как изобщо успяваш да стоиш буден?

- Умът ми е с такава нагласа - отвърна Уилсън и остави празната си чаша на бара.

- Да, така е - съгласи се професорът. - Да, така е. - Това в никакъв случай не беше комплимент. - Знаеш ли, че всички мразят юристите? Те са паразити!

- Това е моята реплика - каза Уилсън и стана. - Изчезвам!

- Не! - прочувствено възкликна професорът. - Имаме да говорим за много неща.

И натисна Уилсън обратно на стола.

- Не мога да си позволя още питиета, професоре. Не заради парите. Просто е твърде трудно на егото ми.

- Следващите водки са от мен - завадено заяви професорът.

- Да бе, остава наистина да викнеш по едно.

- Глупости! Аз викам непрекъснато! - отвърна той и направи знак на бармана да налее на Уилсън.

- Виж, трябва да тръгвам - каза Уилсън. - Наистина, трябва да поработя. Доста съм изостанал.

Но новото питие вече се бе появило.

Професорът се наведе към него и го погледна изцъклено.

- Положението е нормално, приятел. Знаеш ли... можем да поправим това.

Уилсън усети, че май ще последва поредната проповед на тема „Светът според професор Оутър“.

И тогава се започна...

- Знаеш ли какво е божествена кутия?

Уилсън трепна - не и това!

- Намира се в десния темпорален лоб. - Професорът посочи челото на Уилсън. - Активна е у онези, които са невероятно талантливи. Всеки я има, но само много надарените са способни да я задействат. - Професорът се пресегна и почука Уилсън по челото. - Твоята божествена кутия е тук, в предната част на мозъка ти.