Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Нещо против да погледна в лявото ви око? — сладко попита тя. - Ще отнеме само секунда.

Искането бе толкова необичайно, че Уилсън отстъпи крачка назад.

- Защо?

- Генетичен тест на случаен принцип. Ще отнеме само секунда.

Уилсън не се нуждаеше от дипломата си по право, за да разбере, че тя лъже. Жена като Карин не би могла да върши каквото и да било на случаен принцип .

- Господин Даулинг? - нетърпеливо каза тя.

Той отново погледна странното черно устройство.

- Кажете ми защо.

- Няма време за обяснения.

- Вие може и да нямате. Уверявам ви обаче, че аз имам предостатъчно време. И точно в момента имам занятия. - Посочи към аудиторията. - И тъй, бъдете така добра...

Карин покорно извади от папката си цифров документ и му го връчи. Съобщението беше от ръководството на университета, адресирано направо до Уилсън. Бе дълго само три реда и настоятелно го съветваше да съдейства на г-ца Търнбери. Намекът ясно личеше между редовете - ако откажеше да съдейства, това щеше да му струва стипендията. Цялата ситуация вече изобщо не изглеждаше случайна.

- Искам да ми отделите само няколко минути от времето си - с обезоръжаваща усмивка каза Карин и посочи една пейка до стената. - Уверявам ви, всичко ще приключи за секунди. Процедурата е напълно безболезнена.

Уилсън нямаше друг избор освен да седне. Карин застана между краката му и нежно повдигна брадичката му с показалец.

- Гледайте право напред.

Червен лъч прониза лявото око на Уилсън, но той за момент се разсея от аромата на парфюма на Карин и от близостта на тялото ѝ. Светлината внезапно изчезна и Карин се дръпна назад, загледана съсредоточено в екрана. Лицето ѝ беше абсолютно безизразно.

Точно в този момент мобилният ѝ телефон иззвъня. Карин свали тънкото като лист устройство от колана си и погледна екрана. Търсеше я Бартън, вероятно да разбере как вървят нещата. Тя небрежно натисна бутона за изключване и телефонът млъкна. Карин погледна Уилсън в очите.

- Какво ще кажете да се разходим до централата ни? Обичате ли да пътувате?

Уилсън се опитваше да проумее какво толкова търси Карин в лявото му око. Ставащото бе просто неразбираемо.

- Какво прави това устройство? — попита той.

Карин прибра загадъчния малък компютър в чантата си.

- „Ентърпрайз Корпорейшън“ се нуждае от вас, господин Даулинг.

- Сериозно? Е, си пък не се нуждая от „Ентърпрайз Корпорейшън“.

- Няма да съжалявате. Ще бъдете щедро възнаграден.

Уилсън се изсмя.

- Това е нелепо.

В отговор тонът ѝ стана по-твърд.

- Господин Даулинг, съжалявам, но нямате избор.

Уилсън се огледа шеговито.

- Моля ви, Карин - възкликна той и я погледна в очите. - За бога, наричайте ме Уилсън. Всеки път, когато чуя „господин Даулинг“, започвам да се оглеждам за дядо си.

- Имам заповед да ви заведа в централата - твърдо рече тя.

- Беше ми много приятно да се запознаем - отвърна той пренебрежително. - Приятен ден.

Понечи да се върне в аудиторията, но Карин му препречи пътя.

- Имам лекция - каза той.

- Идвате с мен.

- Няма начин. — Той се опита да я заобиколи.

Карин го хвана за ръката.

- Представете си какво е да останете без работа до края на живота си.

В главата на Уилсън веднага се включи аларма. „Ентърпрайз Корпорейшън“ явно знаеха за тайната му!

- Елате с мен в централата ни в Америка. На летището чака частна совалка. Трябва да се срещнете с един човек, Бартън Ингърсън. Той е много важна личност. - Карин го дари с доста прелъстителна усмивка. - На борда имаме най-добрата водка. Няма да съжалявате, уверявам ви. А и аз правя страхотна водка мартини.

„Знае, че пия водка“, помисли Уилсън.

- „Ентърпрайз Корпорейшън“ може да е много щедра, ако поиска - каза тя. - И точно обратното, ако се наложи.

На Уилсън му се струваше, че са се сбъднали най-големите му страхове - това определено бе свързано с омега-програмирането на професор Оутър. Както си му е редът, обля го студена пот.

- Съгласен ли сте? - попита тя.

- С удоволствие ще дойда с вас - каза той с фалшива усмивка.

Карин изглеждаше доволна.

- Добре... Радвам се.

- Никога не съм се качвал в частна совалка.

- Ще ви хареса. Пътуването трае само четири часа. - Тонът ѝ предполагаше, че вече са първи приятели. - Определено си заслужава човек да види звездите.

Совалките бяха най-новата форма на свръхзвуков транспорт. Издигаха се непосредствено над йоносферата, в космоса, за да съкратят пътуването. Засега бяха най-бързият начин да се стигне от точка А до точка Б, от единия край на света до другия. Дори да летиш през деня, след като излезеш от йоносферата, звездите винаги светеха ярко.