Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън се дръпна, подразнен от допира.

- Знаеш ли - с надебелял език продължи професорът, - че обикновеният човек използва само десет процента от капацитета на мозъка си? Останалите деветдесет си клатят краката. Това е огромен свободен ресурс.

Уилсън знаеше какво ще последва. Божествената кутия е ключът... Извор на умствена мощ...

- Божествената кутия е ключът - каза професорът. - Тя е извор на умствена мощ.

- Незаконно е, не забравяй! - изтърси Уилсън.

Професорът бе поразен.

- Кой ти е казал, че е незаконно?

- Ти.

- Божествената кутия си заслужава името, Уилсън - продължи упорито професорът. - Тя е толкова мощна, че всеки, който се научи как да я овладее, ще се сдобие с невероятни възможности.

- Да - прекъсна го Уилсън, търпението му вече се изчерпваше. - И преди три години медицинската общност забрани експериментите с тази част на мозъка. Ти спомена и това.

Професорът се огледа крадешком.

- И кога това ни е спирало?

Уилсън понечи да стане, но професорът го дръпна обратно на мястото му.

- Имам нова теория. Да, нова теория!

Уилсън гаврътна остатъка от водката си и стовари чашата върху бара. Кредитната му карта най-неочаквано завибрира отново - барманът вече беше налял още по едно. Уилсън се наведе напред и прокара пръст през гърлото си.

- Тази е последната! Затворете ми сметката!

- Правя ти най-голямото предложение в живота - каза професорът и заръчка настоятелно с пръст ръката на Уилсън.

- И двамата можем да се озовем зад решетките. Или дори по-лошо. - Уилсън посочи останалите посетители на клуба и добави: - Аз съм единственият ти приятел! Ако ме превърнеш в зеленчук, ще трябва да си седиш тук сам. Точно така, сам.

- Въпреки това ще те взимам с мен.

- О, много ме успокои.

- Наистина! — Професорът отново се огледа крадешком. - Не е опасно, да знаеш. - Наведе се и зашепна в ухото на Уилсън. - Защото намерих начин да стимулирам божествената кутия без хирургична намеса.

Уилсън едва го чуваше.

- Защо говориш толкова тихо?

- Университетът има шпиони навсякъде - прошепна професорът.

- Да не мислиш, че някой може да те чуе тук? - Музиката кънтеше с пълна сила. - И между другото... дръпни се малко. Дъхът ти не е от най-приятните. - Професорът лъхаше гадно на алкохол и лук.

В отговор Оутър придърпа Уилсън още по-близо и продължи:

- Миналата седмица приложих неинвазивно омега-програмиране. Върху плъх, Уилсън. Да беше видял какво стана!

- Не искам да знам...

- Ще получиш физически възможности, за каквито не си и помислял. - Професорът изгълта питието си и посегна към следващата чаша. - Никога не бях правил подобно нещо. Никой не е правил подобно нещо. Става въпрос за церебрална програма, което означава, че няма опасност от отхвърляне.

- Помниш ли какво стана последния път, когато се съгласих да ти помогна в един от опитите ти? Цял месец ме цепеше глава! Много добре го помниш, нали? Защото аз определено го помня!

Професорът размаха ръце, сякаш се опитваше да прогони някакво досадно насекомо.

- Онова беше грешка, признавам! Но това... това вече е истинско. Не разбираш ли? Този път единственият източник на енергия е самата божествена кутия. Ще можеш да контролираш физическите си действия само с казването на една-две команди. Направих проучванията! Няма да има странични ефекти - или поне не толкова лоши. Хайде, Уилсън. Не бих те помолил отново, ако си мислех, че не е безопасно.

- Нека помисля. - Уилсън се загледа в тавана. - Хм- м-м. - Замълча. - Добре, професоре... отговорът е категорично не.

Разочарован, дребният учен опря чело в бара.

- Аз съм твой приятел - рече Уилсън. - Но този път... без мен.

Професорът се вкопчи в ръката му.

- Друже, знам, че ще се получи! - Опита се да се усмихне, но беше прекалено пиян. - Нали разбираш, че не мога да изляза на улицата и да потърся някой доброволец! - Лицето му се сбърчи още повече от нормалното. - Онези копелета от университета - отново понижи глас той - се опитват да откраднат труда ми. Знам го! - Погледът му се фокусира. - Моля те за услуга, Уилсън.

- Защо не можеш да ме помолиш за някаква нормална услуга?

- Услугата си е услуга.

- Но това е мозъчен експеримент!

- И какво от това?

Уилсън поклати глава.

- Ти си по-пиян, отколкото предполагах.

- Ще го направиш ли?

- Мислех си, че сме приятели - каза Уилсън просто в опит да спечели морална преднина.

Професорът се изправи.

- Може пък в края на краищата да не сме никакви приятели! - Стоеше малко несигурно на крака. - Знаеш ли какво? Има причина Джени Джоунс да те остави. Знам защо го е направила. И ще ти кажа, защото приятелите трябва да са честни един с друг. Ти си обикновен, Уилсън. Ти си тъп! Влачиш докторантура вече... - Той започна да брои на пръсти. - Пет години! Виж се, друже. Джени Джоунс с право те остави заради онзи тип.