Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън знаеше, че е възможно от университета да се опитат да откраднат идеята. Особено ако си мислят, че това може да донесе пари и че рисковете вече са поети. По всичко изглеждаше, че откритието със сигурност ще има военно приложение. Уилсън по принцип не пушеше, но сега взе една цигара.

- Добре, че вече не вредят - каза Уилсън. - Когато съм под напрежение, мога да изпуша цяла кутия.

Само допреди двайсет и пет години цигарите причиняваха рак - преди учените от „Ентърпрайз Корпорейшън“ да премахнат опасните съединения от формулата.

- Повече ми харесваха, когато бяха вредни - отвърна професорът. - Лично за мен истинската тръпка идваше от мисълта, че пуша нещо канцерогенно. Но предполагам, че е ужасен бизнес - да убиваш най-добрите си клиенти...

- Твърди се, че вкусът бил същият - каза Уилсън и глътна дима.

- Онези кръвопийци от „Ентърпрайз Корпорейшън“ развалиха цялата веселба. Унищожиха душата на пушенето. Заслужават да бъдат тикнати зад решетките. Направиха пушенето невинно и приятно занимание. Ама че загуба.

- Защо ги мразиш толкова много?

Професорът не се замисли дори за миг.

- Те са представители на господстващата гилдия, Уилсън. Повярвай ми, на тях не може да им се има доверие. Искат всички да живеем в памперси като пълни малоумници, за да имаме ниски разходи за здраве, да живеем съвършен живот, да имаме по две цяло и три десети деца и да не създаваме никакви неприятности. Направо отвратително! Аз съм привърженик на теорията на хаоса - живей, смей се, бъди дързък, върви по ръба. Сагре diem. - Замълча за момент. - Именно затова искам да направим този омега-опит. Не разбираш ли, това е нашият шанс да го натикаме на бюрокрацията. И не бих се обърнал към теб с подобна молба, ако не смятах, че ще се получи. Двамата с теб можем да променим нещата.

- Ами ако не се получи?

- Ще се получи. Повярвай ми!

- Много ми харесва увереността ти, професоре, но тя понякога е погрешна. - В действителност Уилсън беше изумен от вярата на дребния мъж в самия себе си. Често се шегуваше, че професор Оутър се възприема така, сякаш е сигурен, че има лицето на Ерол Флин и тялото на олимпийски атлет. За съжаление истината беше доста далеч от това. Всъщност толкова далеч, че човек не можеше да я открие и с бинокъл.

- Трябва да го направиш - сериозно каза професорът. - Съдбата ти е да бъдеш мой приятел. И, повярвай ми, много добре си давам сметка, че понякога това не е лесна работа. Може би съдбата ти е и да ми помогнеш с това.

Съдба... Думата задейства нещо и умът на Уилсън се изпълни с неочаквани спомени. Той отиде при бюрото си, отвори горното чекмедже и извади голяма сребърна монета.

- Дядо ми ми я даде, когато бях малък. Каза, че била моята монета на съдбата. - Впери поглед в блестящия диск, който будеше повече въпроси, отколкото даваше отговори.

Професорът грабна монетата от ръката му.

- Това е египетска лира - каза Уилсън.

На аверса бяха гравирани пирамидите от Гиза. Другата страна на монетата бе силно повредена и покрита с вдлъбнатини, сякаш някой я беше блъскал с чук.

- Какво е станало с нея?

- Не зная. Мисля, че и дядо ми не беше наясно. - Уилсън посочи обезобразения силует. - Това е английската кралица. Елизабет Втора. Малко е обезобразена. - Взе монетата и я потърка с обич между пръстите си. - Дядо ми казваше: „Ако искаш ръката на съдбата да ти покаже пътя, тази монета ще те води“. Странно, нали?

- Да хвърлим ези-тура и да видим какво ще покаже - ентусиазирано предложи професорът.

Уилсън се загледа в египетската монета и сърцето му заби по-бързо. Досега най-съдбовното нещо, което беше решавала тя, бе изборът между пица и китайска храна. Едва ли можеше да се нарече променящо живота решение. Странно, но дядо му винаги твърдеше, че монетата никога няма да сбърка - и че трябва да се доверява на онова, което показва.

- Ако аз спечеля - каза Уилсън, - не искам никога повече да ме молиш за тази омега-история. Сериозно. Никога!

- А ако аз спечеля - отвърна професорът, - ще минеш през програмирането.

На Уилсън никак не му се мислеше за последствията от евентуална загуба - така постъпваше почти във всичко. Поради някаква причина, логична или не, той вярваше на монетата и на дядо си и бе дълбоко убеден, че и той, и монетата ще се погрижат за него.

- Кралицата е ези - рече той. - Пирамидите са тура. Избирай.

Хвърли монетата във въздуха и гласът на професора проряза тишината...

- Тура.

Монетата сякаш увисна във въздуха безкрайно дълго, проблясвайки на светлината. Въртеше се и се въртеше. За момент Уилсън се запита дали това не е някакъв важен кръстопът в живота му, но преди да успее да реши, улови с лекота монетата и я постави върху опакото на дланта си. Вече нямаше време за мислене. Съдбата му беше решена.