Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Думите му накараха Висблат да спре на място.

- Не стрелях по вас ! - Опита се да се разсмее предразполагащо, но смехът му отново прозвуча налудничаво. - Опитвах се да ви спася !

- Били сте тук твърде много време - каза Уилсън и дръзко пристъпи към него. - Прекалено дълго сте останали под въздействието на честотата на Шуман. - Нямаше съмнение, че именно тя е причината за лудостта на Висблат. Родените в тази епоха хора имаха някакъв шанс да се настроят до известна степен към нея, но Висблат, който идваше от бъдещето, нямаше подобна защита. - Чакали сте много време, преди да се опитате да отворите порталите. Опитали сте се да отворите портала в Гиза. Затова се ориентирахте толкова лесно през лабиринта. Опитали сте се да го отворите и не сте успели.

- Вие сте виновен! - изтърси Висблат. Взираше се в сянката си върху камъните и отчаяно се мъчеше да се успокои. - Мислите се за много умен, нали? Но сте прав, господин Даулинг. Не мога да отворя порталите. Чаках прекалено дълго. - Гласът му омекна. - Иначе сте прав, вече щях да съм го направил. - Чертите му отново станаха сурови. - Именно затова двамата с вас ще се върнем заедно. - Висблат бе спокоен. Толкова спокоен, колкото беше Кайро преди отварянето на втория портал.

- И каква полза имам аз от това? - поинтересува се Уилсън.

- Ще научите истината за смъртта на Бартън Ингърсън.

- Така или иначе ще я науча.

- Ако остана - кипна Висблат, - ще ме принудите да се превърна в чудовище. - Той направи с длан фуния пред устата си и зашепна театрално: - Кой знае какво мога да направя! Приятелката ви... - Погледна към мрака. - Сещате се какво имам предвид.

Хелена гледаше през очите на Уилсън и виждаше несиметричните черти на Висблат, сякаш той се намираше точно пред нея.

- Хелена! - извика Уилсън. - Време е да се махнеш оттук! Трябва! - Знаеше, че всеки във вътрешния кръг на Трилитона ще бъде прехвърлен във времето. - Излез извън каменния кръг, Хелена. Говоря сериозно!

Представи си как тя се отдалечава тичешком.

- Взехте правилното решение - каза Висблат.

Над земята бавно плъзна мъгла и всичко стана малко размазано. Уилсън трепереше, но не можеше да реши дали от страх, или просто от студа. Обърна гръб на Висблат, застана срещу Ключовия камък и почна да разглежда внимателно всяка вдлъбнатина във високия мегалит, като се мъчеше да протака колкото се може повече.

За да се активира порталът, Ключовият камък трябваше да бъде завъртян към Опорния камък, бележещ посоката на изгрева в деня на зимното слънцестоене. Опорните камъни - малки, с размерите на човек - бяха общо пет, разположени по външния периметър на Сар- сеновия кръг. Всеки камък бележеше специфична точка на слънчевия и лунния хоризонт.

Висблат започна да губи търпение.

- Да приключваме!

Уилсън пристъпи зад Ключовия камък и опря длан върху него. Веднага след установяването на контакта мегалитът започна да трепти. Като докосваше леко студената скала, Уилсън внимателно натисна напред и камъкът се завъртя и спря, сякаш попадна в жлеб. Чу се пукот и камъкът засия. Уилсън погледна Опорния камък на външния периметър - той също блестеше.

Изведнъж земята започна да се тресе.

Трусовете се засилиха. Висблат и Уилсън с мъка се удържаха на крака. И тогава се започна - гигантските мегалити на Стоунхендж се раздвижиха тежко в невероятен танц. Като стенеха под въздействието на някаква невидима сила, те заставаха по новите си места, изправяха се и проблясваха за момент, след което угасваха.

Уилсън и Висблат се дръпнаха от двете страни на Трилитона. Огромните камъни се движеха около тях. Стърженето изведнъж се засили толкова много, че Уилсън имаше чувството, че тъпанчетата му няма да издържат.

Нещо не беше наред.

Един паднал хоризонтален камък пречеше на движението на вътрешния кръг и подземните механизми се напрягаха все по-силно.

- Пречи на пренареждането! - извика Уилсън, който беше клекнал до мегалита и усещаше вибрацията му. Камъкът беше потънал толкова дълбоко, че само една трета от него бе над нивото на терена. - Трябва да направим нещо!

Висблат захвърли пистолета и сграбчи камъка с огромните си ръце. Уилсън погледна в очите на клекналия срещу него мъж. И в най-дивите си фантазии не би могъл да си представи подобна ситуация.

- Магнитните сили ще ни помогнат! - каза Уилсън.

- На три. Вдигайте насам. - И посочи надясно. - Едно... две... три !

Забутаха огромния камък с всички сили. И макар че сякаш завибрира още по-силно под натиска им, камъкът не помръдна. Висблат се отказа пръв.