Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Както вече бе правила два пъти, клекна и го прегърна.

- Моля те, не умирай! Моля те... - Затисна с ръка раната му. - Уилсън, чуваш ли ме? Трябва да стартираш командата за изцеление. Чуй ме...

- Нали ти казах да се махаш - прошепна той.

Тя се усмихна - но не беше усмивка.

- Никога не слушам какво ми казваш.

Времето като че ли забави хода си.

- Използвай командата. Трябва да го направиш!

Ужасна болка пронизваше корема на Уилсън. Той се закашля и по брадичката му потече кръв.

- Никакви омега-команди - с мъка рече той. Използването на команди сега можеше да се отрази на прехвърлянето - Бартън го беше предупредил. Уилсън сграбчи ръката на Хелена. - Помогни ми да стигна там. - Посочи голямата каменна плоча в центъра на Трилитона - Олтарния камък. - Няма време.

Водена от трепкащата светлина на габаритите, Хелена помъкна Уилсън по тревата, сложи го да легне до падналия мегалит и каза настоятелно:

- Трябва да се изцелиш!

Уилсън изкашля още кръв.

- А ти трябва да си вървиш. - Намръщи се. - Излез извън Сарсеновия кръг.

- Няма да те оставя.

- Трябва...

- Няма да те оставя!

- Порталът няма да проработи, ако си с мен. - Беше лъжа, но Уилсън знаеше, че Хелена ще умре при прехвърлянето: само Ген-ЕП можеше да оцелее. Пусна ръката ѝ и я побутна. — Върви, Хелена!

Инстинктът ѝ казваше да остане.

- Моля те, Хелена. Трябва да ме послушаш - каза той и изстена от болка.

Хелена го целуна нежно по устните: беше убедена, че го вижда за последен път. Дръпна се назад и се загледа в очите му, за да запомни завинаги този момент. После се обърна и побягна. Усещаше върху устните си вкуса на кръвта му.

Уилсън я гледаше как изчезва в пулсиращата оранжева светлина. Изчака колкото се може повече, като се бореше да не изгуби съзнание. Накрая вдигна ръка и притисна пръсти в неравната повърхност на Олтарния камък.

Той засия със златиста светлина.

Високо горе изтрещя гръмотевица.

Хелена стоеше до колата извън Сарсеновия кръг. През червената мъгла видя как ръката на Уилсън задейства последния портал. Червени мълнии засвяткаха в мътното небе. Едва успяваше да различи Уилсън, който лежеше ранен на тревата.

Бръкна в джоба си и затърси монетата, която ѝ беше дал.

От сгъстяващите се облаци изскочи мълния и удари един от сарсените с оглушителен гръм. В отговор мегалитът засвети в бяло, сякаш натрупаното в сърцевината му електричество изведнъж се освободи.

Грохотът на бурята ставаше все по-силен.

За секунди се изсипа залп от мълнии - поразяваха мегалитите поред. Един по един камъните се озариха в загадъчно трептящо сияние.

Трилигонът започна да бръмчи.

Хелена го усещаше с всяка клетка на тялото си.

Внезапно виденията ѝ от Уилсън изчезнаха.

Облаците се разделиха и в нощното небе се появи осеян със звезди кръг.

Внезапно нагоре се изстреля лъч.

Сепната от ослепителната светлина, Хелена се извърна точно когато втори лъч прониза небето до първия. После трети и четвърти. Лъчите излизаха от дупките на Обри по периметъра на Сарсеновия кръг. Само за секунди всички петдесет и шест дупки образуваха огромен пръстен от светлина, който се простираше към безкрая на небето. Равнината се освети на километри около Стоунхендж. Стълбовете светлина започнаха да примигват последователно, обратно на часовниковата стрелка.

Всичко сякаш мина в забавен кадър.

Порталът се отваряше.

За една зашеметяваща микросекунда северът стана юг. Вълна свръхестествена енергия избълва от структурата - златната светлина полетя нагоре и се разпростря във всички посоки едновременно.

Равнината Солсбъри, Англия

Стоунхендж

22 декември 2012 - Точка Нула +1

08:04

Мисия Исая - завършена

Както беше предречено, Ерата на Рибите свърши и започна Ерата на Водолея. Ново съзнание изпълваше всичко; предстоеше време на нова човечност и приятелство, на чистота на ума. Магнитните сили на портала бяха освободени и намалиха склонността към насилие, омразата и подозрението, които се бяха натрупвали през двете хиляди години на религиозни борби, две световни войни и стотици други конфликти. Имунните системи се зареждаха и хората отново можеха да спят спокойно. Времето потече с нормалната си скорост и всеки ден изглеждаше почти два пъти по-дълъг, отколкото преди.

Хелена отвори очи и видя смътна ивица светлина на източния хоризонт. Изгревът на зимното слънцестоене. Беше лежала на тревата повече от четиринайсет часа, но не се чувстваше нито премръзнала, нито уморена. Усещането бе странно, сякаш беше прекарала тук само няколко минути. Чувстваше се невероятно добре. Изправи се и забеляза, че габаритите на колата все още примигват.