Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Загледа се към древните мегалити на Стоунхендж. Камъните се бяха върнали в първоначалните си позиции.

„Да не би да съм си въобразила всичко?“

Тръгна натам и видя, че дупките на Обри около Сарсеновия кръг все още тлеят и над тях се издигат тънки струйки дим.

Докато пристъпваше към паметника, видя едва различимите останки на командир Висблат. Лекият ветрец разпиляваше белия прах, в който се бе превърнало тялото му.

Гледката я изпълни със страх за Уилсън.

Точно когато Хелена влезе във вътрешния кръг на Трилитона, слънцето се показа над хоризонта с взрив на златна светлина. Тя примижа срещу лъчите, които минаваха над Опорния камък и хвърляха дълга черна сянка, простираща се чак до мястото, където снощи бе лежал раненият Уилсън. Върху повърхността на Олтарния камък имаше дълбок и ясно различим отпечатък от ръка. Хелена падна на колене и го докосна с пръсти.

Порталът се бе отворил успешно и Уилсън си беше отишъл.

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий“, субниво А5 - лаборатория

20 юни 2081

05:21

28 дни след опитното прехвърляне

Дейвин беше сам в лабораторията. Сканира баркода с лазерната си писалка и след като се убеди, че описанието е вярно, отиде при следващото устройство. Всичко се сглобяваше отново в пълна тайна; графикът беше натоварен. По пода имаше навити кабели, петтераватовите лазери на колайдера бяха прибрани в сандъци. Сферата на имплодера и генераторът на магнитно поле все още си бяха на мястото - не ги бяха демонтирали, тъй като за целта бе нужен специален кран.

На Дейвин му прималя, когато погледна към оградената с кордон част, в която се бе случил инцидентът. Жълтата преградна лента беше опъната на импровизирани пръти. В ума му изникна тялото на Бартън, лежащо неподвижно на земята.

Ужасна трагедия. Дейвин бе изгубил не само своя шеф, но и приятел. В опит да потисне мъката си се зае с онова, което можеше най-добре - с работа. Докосна с писалката таблета си и продължи с проверката на следващото устройство.

От отсрещния ъгъл на лабораторията се чу пращене. Какво беше пък това? Той се надигна, а звукът постепенно се усилваше. Всичко би трябвало да е изключено. Шумът идваше от титановия ромб на инфлатора, окачен на стената. Светлините в лабораторията внезапно угаснаха и вътрешната повърхност на ромба заблещука като покрита с живак.

Засия зловещо сияние.

Системата се активираше!

Дейвин се втурна към командния център между натрупаните високо сандъци и трескаво заблъска с юмрук по стъклената стена. Не искаше още издънки.

От другата страна малка група учени гледаше съсредоточено холографските екрани. Въпреки че Дейвин блъскаше с всички сили стъклото, през стената не минаваше никакъв звук.

Накрая Андре вдигна поглед и попита:

- Кой е изключил осветлението?

Всички в командния център се обърнаха към лабораторията.

Дейвин крещеше:

- Генераторът на магнитното поле работи! - Махаше трескаво към машината на времето. - Изключете го!

Андре се опули.

- Някой включвал ли е проводниците?

Мълчание.

- Стига сте мълчали, някой включвал ли ги е? - отново попита той.

- Не са свързани - отвърна един от учените.

Андре погледна Дейвин през стъклото и сви рамене.

Положението беше ясно - никой в командния център нямаше нищо общо със ставащото.

Дейвин се обърна към блещукащата енергийна завеса. Всичко се случваше само.

Андре бързо набра някакъв номер и заговори в микрофона:

- Аз съм. По-добре слезте. Имаме проблем. - Кратка пауза. - Да, сериозно е! Иначе нямаше да се обаждам!

Сферата на имплодера бръмчеше все по-силно и по- силно.

Дейвин запуши уши, за да заглуши болезнения звук. Светлините в командния център започнаха да примигват.

Нямаше време да изтича до аварийния изход.

Внезапно от ромба към транспортната камера се изстреля тънък лъч енергия. Кварк-глуонна плазма - Дейвин я беше виждал и преди. Усети как оголената му кожа пламва и се хвърли зад същата онази проводникова банка, която бе отнела живота на Бартън. Сферата на имплодера постепенно се изпълни със светеща полупрозрачна мъгла. След това лабораторията отново потъна в мрак.

Възцари се мъртвешка тишина.

Дейвин се надигна от пода и погледна към транспортната капсула.

Всички в командния център гледаха с увиснали ченета. Меркуриевият екип не беше свикнал да се сблъсква с подобни изненади.

Дейвин заблъска отново по стъклото. Челото и бузите му се бяха покрили с мехури от високата температура.