Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън се заслуша в напрежението, което се трупаше под земята. Сякаш някой извиваше грамадни метални греди.

- Да опитаме пак! - извикатой. - Заедно! С всички сили!

Без да каже нищо, Висблат отново подпъхна ръце под камъка.

Уилсън шепнешком активира командата за пренатоварване. Напъха пръсти дълбоко в пръстта и хвана ръба на камъка. Напънаха заедно и камъкът бавно помръдна... и внезапно се освободи. Общите им усилия го прекатуриха върху тревата.

Със силно стържене последната секция от Трилитона застана на мястото си.

Висблат се хвърли към пистолета си, грабна го и го насочи към гърдите на Уилсън.

- Как го направихте? - изрева той объркано. С рязко движение смъкна очилата на Уилсън. - Как оцеляхте, когато ви прострелях? Видях кръвта! Не носехте никаква бронежилетка! И тази сила! Бартън ви е научил на нещо, нали?

Хелена свали предпазителя на колта и се прицели в истеричното лице на Висблат. Искаше да стреля - пръстът ѝ беше на спусъка, но тялото ѝ сякаш бе пълно с цимент и не можеше да помръдне.

Страхът изпълваше Уилсън, но той успя да събере сили и да се изправи.

- Не забравяйте, че аз съм единственият, който може да ви върне у дома.

- Порталът е отворен - отвърна Висблат. - Вече нямам нужда от вас!

Хелена погледна между камъните; в същото време гледаше през червената мъгла на виденията си. В очите на Висблат имаше лудост. Виждаше се ясно. Абсолютна лудост. Тя се зарови в спомените си, в ужасните обстоятелства отпреди дванайсет години, и успя да преодолее свръхестествения страх, който я парализираше. Безпомощното лице на майка ѝ изникна за миг в ума ѝ и Хелена натисна спусъка.

Куршумът прелетя между камъните и Висблат отлетя назад.

Но пистолетът му гръмна в същия миг.

Уилсън беше улучен. Куршумът на Висблат мина през него като леденостудено копие. Уилсън се стисна за корема, откъдето бликна кръв.

Хелена видя кръвта и изкрещя:

- Уилсън! - Вече можеше да се движи отново и предпазливо пристъпи в сенките, като се мъчеше да стигне до него. Изведнъж от руините проехтяха още два изстрела и куршумите пръснаха фаровете на колата. Всичко потъна в пълен мрак.

- Ти ме простреля! - извика Висблат. Не чувстваше лявото си рамо, но започна да се смее. Нагласи визьора за нощно виждане на лявото си око и го включи. - Простреля ме, кучко мръсна!

Заклещена в мрака, Хелена затвори очи и се замоли.

Висблат погледна рамото си.

- Да, простреля ме. За награда ще те убия... бавно. - Той се изправи, застана над неподвижното тяло на Уилсън и го побутна с крак. - Как успя да преместиш камъка? Кажи ми!

Огледа Трилитона, огледа се и за Хелена. Тя не се виждаше никаква.

- Трябваше да се разкараш, когато имаше тази възможност! - извика той към тъмнината. После, притиснал с ръка окървавеното си рамо, започна да проверява камък след камък. - Ще те спипам, кучко!

Заплахата отекна от очуканите мегалити.

Хелена беше долепила гръб до един от камъните. Видимостта беше нулева - в небето не се виждаше нито една звезда. Чувстваше се сляпа и абсолютно безпомощна. И точно тогава получи спасителни видения - можеше да гледа в мрака благодарение на Уилсън. Той се беше надигнал и беше седнал - и бе задействал командата за нощно виждане. Кръвта изтичаше бързо от корема му.

- Последен шанс, Висблат... - извика Хелена. - Предай се!

- Да бе - отвърна той.

- Предупреждавам те: виждам! - завика Хелена в различни посоки. Ръцете ѝ се тресяха. Цялата бе плувнала в пот. „Не ме е страх - каза си тя. - Не ме е страх“.

- Много прилича на нощта, когато са убили майка ти - извика ѝ Висблат. - Била е изнасилена, нали? Да. Четох във вестниците. Сигурно е било много травмиращо за теб.

Страхът на Хелена изведнъж изчезна и ръцете ѝ се успокоиха.

Висблат обикаляше мегалитите един по един.

- Да, знам какво се е случило онази нощ - продължи той. - Много тъжно. Доколкото разбрах, вината била твоя...

Хелена безстрашно излезе от скривалището си. Виждаше и себе си, и Висблат през очите на Уилсън. Гигантът се извисяваше пред нея. Като се прицели колкото се може по-добре, тя без никакво колебание натисна спусъка осем пъти. В отблясъците от всеки изстрел виждаше как всеки куршум се забива в гърдите на Висблат и как той полита назад и се свлича на земята.

- Никой не говори така за майка ми - тихо каза тя.

Останал напълно без сили, Уилсън се преви и падна.

Виденията изчезнаха.

Хелена продължи да стреля във въздуха, за да се ориентира, докато вървеше към колата да включи габаритите. Яркото оранжево сияние пулсираше неравномерно, докато тя бързаше обратно към Уилсън с една-единствена мисъл: „Жив ли е?“