Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Лъчите на залязващото слънце пронизаха паметника и в процепа между два високи камъка блесна отвесна черта.

Дъхът на Уилсън секна.

- Виж как залязва слънцето! - развълнувано възкликна той. - Изумително! Виждаш ли как лъчите минават оттам!? Това се нарича Портата на Трилитона. Днес е най-късият ден на годината, нали?

- Двайсет и първи декември - замислено каза Хелена. -Да, прав си.

Това обясняваше защо порталът беше затворен и нямаше посетители - британските власти бяха постановили Стоунхендж да бъде затворен в дните на равноденствията и слънцестоенията, за да се избегнат неразрешени ритуали и обектът да се предпази от по-нататъшно разрушаване.

Уилсън се замисли за значението на датата. Намираше се в точния момент на точното място.

- Първо е бил построен Стоунхендж - каза той. - После пирамидите в Гиза, а накрая и онези в Юкатан. Всички те са част от сложна енергийна система, която е в състояние да променя скоростта на времето на планетата ни.

Хелена гледаше как мегалитите се очертават на фона на потъмняващото небе. Ясно беше, че пътуването на Уилсън е към края си.

- Просто трябва да активираме портала - каза той. - И всичко ще се оправи.

- С колата ли ще продължим?

- Много е важно да останеш извън Сарсеновия кръг - предупреди я Уилсън. - Той е с диаметър сто и петнайсет метра. По обиколката му е изкопан ров, а от вътрешната му страна има петдесет и шест дупки, известни като дупките на Обри. Личат си като вдлъбнатини в земята. Всяка е с диаметър около два метра и дълбочина един. Разположени са на равни разстояния една от друга. Съветвам те да останеш с колата по-далеч от тях, когато порталът се активира.

Хелена остана мълчалива в притихналото купе.

- Навън изглежда студено.

Погледна екрана на таблото

Температура: 4°С

- Наистина е студено.

- Трябва да намеря така наречения Ключов камък - каза Уилсън. - Намира се на външния пръстен на трите кръга, на югозапад.

Тъкмо изрече тези думи, когато последният слънчев лъч изчезна зад хоризонта и абаносовият мрак се спусна над равнината като меко одеяло. Уилсън се огледа.

- Изглежда спокойно, нали? - И понечи да отвори вратата.

- Чакай... - спря го Хелена. - Имам чувството, че сега е последната ни възможност да се сбогуваме.

Настъпи неловко мълчание.

Уилсън не знаеше какво да каже. Хиляди неща се въртяха в главата му. Той се обърна към Хелена, чието лице бе осветено от светлината на таблото. Не искаше и да помисля, че ще я остави тук.

- Благодаря, че ме спаси - прошепна тя.

- Ти спаси мен.

Взираха се един в друг. Уви, нямаше как да променят бъдещето. Съдбата им беше определена. Хелена се наведе и устните й намериха устните на Уилсън. Целувката бе нежна и кратка.

Като се мъчеше да не мисли за случващото се, Уилсън се загледа през прозореца към Стоунхендж.

- Тази машина на времето изглежда малко примитивна в сравнение с онази, на която се возих миналия път.

С плаха усмивка Хелена хвана ръката му и я стисна.

- Цялото пътуване беше истинска лудница, но искам да знаеш... че това бяха най-хубавите дни в живота ми. Винаги ще се питам какво ли би било, ако можеше да останеш.

Уилсън гледаше сенките, които падаха по съвършената кожа на Хелена. Златната ѝ коса, пълните устни. „И аз, Хелена... Кълна се... и аз“ - помисли той, но от устата му не излезе нито дума. Отвори вратата и в купето нахлу леден въздух. Страхуваше се, че ако не се махне час по-скоро, няма да го направи никога.

- Прав си - каза тя, обезсърчена от липсата му на отговор. - Да приключваме.

Светлините на фаровете хвърляха дълги резки сенки по подгизналата трева.

Уилсън излезе навън, ядосан на себе си, че не беше признал чувствата си. Студеният въздух моментално прониза тънките му дрехи. Имаше чувството, че е гол. С ръце в джобовете закрачи право към центъра на съоръжението.

Хелена провери двата колта, закопча якето си и го последва. Леденият вятър свиреше в ушите ѝ и за момент я оглуши. Изведнъж застана нащрек - някой сякаш ги наблюдаваше! Хелена изтича покрай Уилсън към прикритието на сарсеновите камъни и го предупреди:

- Трябва да внимаваме!

Уилсън продължи напред. Беше прекалено разстроен, че да му пука. „Нищо не може да ми попречи да отворя портала“ - реши той. С подобно мислене нарушаваше едно от основните правила на Бартън - „Никога не приемайте, че съдбата ви е гарантирана. Направите ли го... всичко ще започне да се разпада“.

Протегна ръка и докосна четириметровия сарсен пред себе си, един от двата камъка, върху които беше кацнала също толкова огромна напречна каменна греда.