Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Просто съм ти благодарен, това е - каза Уилсън малко смутено.

Лицето на Висблат изникна в ума на Хелена и зъбите ѝ изскърцаха като ръждива стомана.

- Трябваше да застрелям онова копеле, когато имах възможност!

- Защо продължаваш да повдигаш този въпрос?

- Защото ме преследват демони! - извика тя. - Затова!

Уилсън беше поразен от избухването ѝ.

- Това пък какво означава?

- Попадала съм в същата ситуация и преди - тихо каза тя. - Преди много години... и се заклех никога повече да не се случва.

Уилсън постави ръка на тила ѝ, за да я успокои. Хелена се опита да се освободи, но той не помръдна. Честно казано, тя желаеше допира му - това бе единствената причина да не спре колата и да не излезе навън.

- Кажи ми какво е станало - помоли той.

Последва дълга пауза.

- Бях на седемнайсет - най-сетне каза тя.

- И?

- С майка ми отидохме на постановка в центъра на Хюстън. „Клетниците“. Много уместно. - Хелена караше поршето по магистралата, загледана право напред. - Странно, не си спомням много от представлението.

Уилсън слушаше, без да се обажда.

- Постъпихме толкова тъпо - рече тя. - Лимузината трябваше да ни вземе малко след единайсет. Тръгнахме към задния изход, за да избегнем тълпата, и се озовахме в една тясна уличка. - Спомените от онази нощ изпълниха съзнанието ѝ. Сякаш отново се беше озовала там. - Приближиха ни някакви мъже. Взех ги просто за пияници. Започнаха да ни тормозят. - Побиха я тръпки и изведнъж ѝ стана трудно да говори. - Не знам как точно се случи, но чантата на майка ми изведнъж се отвори и пистолетът ѝ полетя., във въздуха. Падна в краката ми. Още го виждам върху бетона.

Картината с 9-милиметровия „Рюгер“ я преследваше непрекъснато от дванайсет години.

- Вдигнах го - заговори тя малко по-бързо. - Можех да я спася... - Вдигна ръка към предното стъкло, все едно държеше оръжието в момента. Поршето бързо започна да намалява скорост. - Опитах да дръпна спусъка...

Превключи скоростта и отново ускори.

- Изпаднах в паника - гневно рече тя. За момент лицето ѝ бе напълно безизразно. - Майка ми ми изкрещя да бягам. Още чувам гласа ѝ. - Чертите ѝ се изкривиха от мъка. - Опитах се да дръпна спусъка, но пистолетът не стреля. - Очите ѝ се напълниха със сълзи и гласът ѝ премина в шепот. - Такава глупачка бях! Пистолетът не стреля, защото предпазителят бе спуснат.

Сърцето на Уилсън туптеше в унисон с нейното. Той започна да масажира леко гърба ѝ. Сълзите преляха и потекоха по бузите ѝ.

- Спасих се, защото имах оръжие. Но не и майка ми. Откриха я на следващия ден. Онези мъже я бяха изнасилили и убили.

Толкова много неща около Хелена изведнъж се изясниха. Сякаш огромната мъгла от информация, която имаше за нея, изведнъж придоби форма. Оръжията, необходимостта през цялото време да държи нещата под контрол - всичко това намери обяснението си. Уилсън я погледна и тя отвърна на погледа му. Състраданието, което изпитваше към нея, засили още повече решимостта му да оправи честотата на Шуман. В насълзените ѝ очи се четеше безпомощност - слабост, която Уилсън не беше виждал досега. Никога нямаше да забрави този момент - начина, по който го гледаше, силата на емоциите ѝ... проливния дъжд... мрачната провинция, летяща покрай тях.

Уилсън бръкна в джоба си и извади египетската монета, която бе изиграла такава важна роля в живота му. Тя беше връзката между миналото и бъдещето. Съдбата. Той потърка вдлъбнатината с пръст.

- Хелена, искам да вземеш това.

Без да откъсва очи от пътя, тя сякаш разбра значението на момента. Уилсън ѝ обясни как монетата е била у него в бъдещето и каква роля е изиграла за решението му да се подложи на омега-програмирането.

- Тази монета - каза той - е моята монета на съдбата. Тя доказва, че твоето и моето бъдеще са свързани по някакъв начин. Ако ти я дам, двамата с теб ще бъдем свързани. - Замълча. - Тази монета е донякъде причина да съм тук и ми се иска да мисля, че ти също си част от тази причина. - Постави монетата в дланта ѝ и сви пръстите ѝ около нея.

„Свързани не е достатъчно - помисли си Хелена. - Защо трябва да си отидеш?“

- Нищо не е случайно - каза Уилсън сякаш в отговор на въпроса ѝ. - Това е съдба. И за протокола, страшно съм развълнуван, че ти си част от съдбата ми.

Хелена излезе от магистрала М25 и продължи по M3. Дъждът шибаше безмилостно предното стъкло. Небето се смрачи още повече. Двайсетина минути не казаха нито дума. През цялото време Уилсън така и не свали ръката си от тила ѝ.