Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Идваш ли, или не? - попита накрая и изчезна в купето. Двигателят внезапно изрева. Уилсън отвори вратата и скочи на мястото до нея.

- И ти постъпи глупаво като мен.

- Знам - отсече тя. - А сега си сложи колана.

Стоманените врати на хангара се плъзнаха настрани и дъждът нахлу през разширяващия се отвор. Поршето излезе в пороя. Минаха под носа на самолета и набраха скорост към терминала.

Капитан Луис гледаше от кабината отдалечаващата се черна спортна кола.

Поршето спря на двеста метра от изхода на летището, като ръмжеше заплашително. На пропускателния пункт имаше кабина за охраната с две бариери от двете ѝ страни, за влизащи и за излизащи. Отвън патрулираха трима души, въоръжени с автомати. Пътят се пазеше от метални шипове, приличащи на зъбите на динозавър - при вдигането на бариерата те изчезваха.

- Ще искат паспортите ни - каза Хелена. - Не са подпечатани, така че остави приказките на мен. - Представи си как ще мине всичко. - Много е важно да изберем подходящия момент.

- Съжалявам, Хелена - успя да каже Уилсън.

- Млъквай! Ще ти помогна да стигнеш до Стоунхендж, само си затваряй устата.

Хелена пое дълбоко дъх. Две коли със запалени фарове приближиха изхода и Хелена ги изпревари. Дъждът заваля още по-силно и чистачките автоматично заработиха по-бързо. Поршето спря пред бариерата първо, а другите коли се наредиха зад него.

Дежурният, с тъмнозелена мушама с качулка, се приближи до прозореца, като се мъчеше да скрие формулярите от дъжда. Автоматът бе преметнат на гърба му. Хелена му подаде двата американски паспорта. Дежурният прегледа бързо снимките и надникна в купето.

Хелена му се усмихна широко.

- Нямате печати. - На дежурния явно не му харесваше да кисне на дъжда. - Не сте ли минали през митницата? Документите на колата, ако обичате.

Хелена го погледна изненадано.

- О, не! Казаха ми да карам направо насам! - И му подаде още документи.

Дежурният свери талона на автомобила с паспорта - колата определено бе нейна. После посочи към Северния терминал.

- Не мога да ви пусна без печат, госпожо. Първо трябва да минете през митницата. - И ѝ върна документите.

Хелена се опита да се направи на смутена, което бе почти невъзможно, и превключи на задна. Задните светлини се включиха, но зад поршето вече чакаха поне три коли. Очертаваше се сериозно задръстване.

Дежурният ѝ махна с ръка.

- Излезте и се върнете от другата страна, госпожо. - И ѝ посочи входа. - Продължете направо към митницата. После елате пак.

Всичко вървеше точно по план. Бариерата се вдигна и Хелена спокойно превключи на скорост... след което настъпи газта до дупка. Двигателят изрева и четирите колела се завъртяха на мократа настилка. Поршето полетя напред, спусна се по рампата, зави наляво и излезе на пътя.

Дежурният се втурна да ги гони, но колата вече беше изчезнала.

Хелена изглеждаше развеселена.

- Защо имам усещането, че се забавляваш? - попита Уилсън, притиснат към облегалката от ускорението. Колата бързо намали скорост и рязко зави надясно. Сърцето му се качи в гърлото. - Винаги ли караш така?

Точно в момента на Хелена изобщо не ѝ пукаше какво си мисли Уилсън. С два пъти по-висока скорост от допустимата се понесоха към магистрала М25. Изневиделица от една странична улица изскочи полицейска кола и се впусна да ги преследва с включени светлини. Хелена намали и прецени как най-добре да мине през задръстването на кръстовището. И дума не можеше да става да спрат. Хванала съвсем небрежно волана, Хелена мина в насрещното движение и полетя на зигзаг между носещите се срещу тях автомобили.

- Случвало ми се е да нарушавам правилника - призна тя.

Почти вцепенен от ужас, Уилсън гледаше как избегнаха безброй сблъсъци, завиха с поднасяне и се понесоха с рев по рампата към магистралата. Бърз поглед назад показа, че полицейската кола е изчезнала.

Хелена се усмихна.

- Страхотна маневра, а?

- Не знам - отвърна Уилсън. - Бях стиснал очи през цялото време.

Вече се носеха с повече от 200 км/ч по магистралата и задминаваха останалите коли, сякаш бяха спрели.

- Имаме два часа път до Стоунхендж - каза Хелена. - С тази кола можем да надминем всеки, ако се налага.

Уилсън се обърна към нея и се загледа в профила ѝ.

- Изумителна си.

- Де да беше така.

- Държа се толкова... уверено.

- Имаш предвид пълното ми незачитане на човешкия живот ли?

- Много добре знаеш, че нямам предвид това.

- Тогава какво? - малко раздразнено попита тя.