Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Дейвин си помисли дали да не се хвърли към ЕМ бутона, но Джаспър го пазеше, сякаш животът му зависеше от това никой да не го докосне.

- Той ще умре ! - изскимтя Бартън.

Г. М. гледаше безжалостно светещия облак в транспортната капсула.

Гласът на Андре наруши тишината:

- Три... две... едно... старт.

Ромбоидната рамка в лабораторията започна слабо да свети. В следващия миг с ослепителен блясък съдържанието на сферата на имплодера се понесе из помещението. Вътрешността на ромба оживя от енергията и заблестя като живак.

Проводниковите банки минаха на пълна мощност.

Пет петавата. Десет петавата. Петнайсет петавата.

Времето се изкриви.

Туп.

Магнитното поле се отвори и кварк-глуонната плазма изчезна.

Цялата лаборатория потъна в мрак. Внезапно се задейства аварийното осветление. Титановите пръстени около транспортната капсула бавно забавиха въртенето си и накрая спряха.

Джаспър зяпна празната сфера.

- Какво стана? - Обърна се за отговор към Карин, но тя само сви рамене.

- Електромагнитното поле се отвори само - объркано каза Дейвин. Той също не разбираше.

- Да не искате да кажете, че прехвърлянето е извършено? - остро попита Джаспър.

Андре прегледа данните.

- Да... извършено е.

- Как е възможно? - извика Джаспър. - Никой не е натискал бутона. Как?

Г. М. се обърна към охранителите.

- Пуснете Бартън. Времето за паника изтече.

Лидерът на Меркуриевия екип се изправи и грижливо оправи престилката и прическата си.

Г. М. се усмихна лукаво.

- Много впечатляващо, Бартън. Погрижил си се за заобикаляне на ЕМ бутона, нали? Приготвил си се за неочакваното, както винаги.

- Благодаря, Г. М. - отвърна Бартън. - И постъпих правилно.

- Трябва да обсъдим ситуацията - сериозно каза Г. М. - И къде ни поставя тя.

- Да, Г. М.

- Сигурно си уморен - предположи старецът. - Почини и ще поговорим утре. Тогава ще ми обясниш всичко.

- Съжалявам, че ти спестих информацията - искрено рече Бартън. - Нямах избор.

Г. М. се обърна към внук си.

- Май бяхме надхитрени, Джаспър. Ето затова избрах Бартън за мой главен учен.

Някъде над Южна Франция

Частният самолет на Каприарти

21 декември 2012

12:45

Мисия Исая - ден двайсет и седми

Ярката слънчева светлина се лееше през кръглите прозорци на самолета на Каприарти. Мощните двигатели „Ролс Ройс“ мъркаха в унисон. Уилсън въртеше разсеяно своята монета на съдбата между пръстите си и си мислеше за различните причинно-следствени сценарии. Тази монета бе с него през целия му живот. Точно тази монета се намираше в чекмеджето на бюрото му в бъдещето, а ето че сега бе тук и пътуването ѝ тепърва започваше.

Уилсън и Хелена бяха единствените в салона; тя седеше срещу него и се взираше в лицето му. Когато самолетът зави наляво, слънчевите лъчи бавно се преместиха по стената. Уилсън беше с чисти дрехи - черни панталони и бяла пилотска риза. Обръснат, изглеждаше добре, макар и унесен. За разлика от него, Хелена беше напрегната. Любенето им в ладията на фараона беше извадило на повърхността необичайно силни чувства.

- За какво си мислиш? - попита тя.

- За тази монета - отвърна Уилсън, но не му се искаше да се впуска в подробности за мястото на монетата в бъдещето. Усмихна се бегло на Хелена, за да скрие обхваналия го смут. Любенето с нея бе най-чувственото и прекрасно нещо, което бе изпитвал. Страшно много му се искаше да я прегърне отново, но знаеше, че това не е разумно. Връзката им нямаше бъдеще.

- Ти си най-големият късметлия, когото съм срещала - каза тя.

Уилсън поглади с пръст вдлъбнатината върху монетата. Правилната дума бе предопределен, но му се струваше арогантно от негова страна да я поправя.

- Права си, наистина съм късметлия.

- Един сантиметър встрани и щеше да си мъртъв.

Следващите няколко минути изтекоха в мълчание.

- Уилсън, съжалявам за случилото се с Висблат.

- Моля те, Хелена, не започвай отново.

Тя си представи лицето на гиганта.

- Държах го на мушка. Беше точно на прицела ми.

- Казах ти, нямаш никаква вина. - На Уилсън започна да му писва от тази тема. - Направи всичко по силите си. Стига вече.

- Имам чувството, че съм те предала.

Той прибра египетската монета в джоба на ризата си.

- Не си ме предала, ясно?

Бяха говорили по този въпрос повече от три часа. И макар че беше смутена от отчуждеността на Уилсън, Хелена се опитваше да остане позитивна.

- Висблат е прекарал доста време тук - каза тя. - Работеше в управлението в Хюстън от пет години... най-малко толкова.