Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Направете ми една услуга - каза той. - Кажете ми отново, че всичко ще бъде наред.

Лидерът на Меркуриевия екип, един от най-умните хора на света, погледна транспортната капсула с искрена любов.

- Зная какво правя.

Уилсън насочи вниманието си към мощните лазери на колайдера около сферата.

- Същото е казал и генерал Къстър при Литъл Биг Хорн.

- Всичко ще бъде наред.

- Надявам се да сте прав, Бартън. Защото ако нещата се оплескат, едва ли ще имам възможност да ви кажа колко съм разочарован. Сигурен ли сте, че наистина сте направили всичко? Хич не ми се иска вие или приятелката ви да забравите нещо елементарно и да запратите половината ми молекули в Пакистан или нещо подобно.

- Бъдете позитивен, Уилсън. Съсредоточете се върху онова, което трябва да постигнете. Аз ще се погрижа да ви пратя там. Можете да сте сигурен.

„Можете да сте сигурен“. Уилсън си спомни, че Бартън бе казал същото и на Г. М. онзи ден в заседателната зала. При това го лъжеше!

- Сложихте ли си контактните лещи? - попита Бартън.

- За четвърти път - да - озъби се Уилсън.

- Без тях сте уязвим. - Бартън отново се разсея от обратното броене на стената. - Трябва вече да влизате, Уилсън. Време е да посрещнете съдбата си.

Съдба. Думата отекна в главата на Уилсън. Представи си как Бартън казва „Съдбата на Уилсън е да умре в тази сфера“. Изведнъж му се прииска да поговори още. За каквото и да било.

- Не ви ли е поне малко чудно за резултатите от електроенцефалограмата? Така и не ме попитахте защо са онези странни отклонения.

- Това само би ме обезпокоило - отвърна Бартън.

За първи път Уилсън се разтревожи, че омега-програмирането му може по някакъв начин да повлияе зле на процеса на прехвърляне. Изненада се, че не е помислял досега за това.

- Както и да е - уверено рече Бартън. - Сигурен съм, че вие сте Надзирателя. Освен че имате подходящата генетична структура за прехвърлянето, вие разполагате и с всички атрибути, необходими за успеха ви. Някои от които са по-необичайни от други. В заседателната зала, когато казах на Г. М., че така и така бих избрал вас, не излъгах. Вие щяхте да сте моят избор независимо от обстоятелствата. Така че ви предлагам сделка. Когато се върнете, можете дами кажете за резултатите от електроенцефалограмата и за способностите, които явно имате. Ще го очаквам с нетърпение. Но сега е време да вървите. - И посочи сферата.

- И... когато се върна - каза Уилсън, - искам вие да ми разкажете за вас с Карин. С всички пикантни подробности. Става ли?

Бартън се усмихна.

- Договорихме се. - Замълча и пак се потърка по брадичката. - Между другото... не използвайте церебрални команди, докато се прехвърляте. Може да възникне проблем.

На Уилсън ужасно му призля.

- Трябваше да го обсъдим по-рано! - трескаво рече той. - Знаех си, че може да се окаже проблем. Трябва да отложим експеримента! Да забавим нещата за ден-два. Да, точно това трябва да направим...

Бартън постави ръка на рамото му и прекъсна дрънканиците му насред изречението.

- Всичко ще бъде наред, Уилсън! - твърдо рече той. - И не забравяйте - не позволявайте на никого да ви попречи да завършите мисията си, каквото и да става. Останете съсредоточен. - Спокойният поглед на Бартън му подейства окуражаващо. - Внимавайте къде стъпвате, като влизате. - Посочи под сферата. - Малко е трудно.

Уилсън се загледа в пода, после каза честно:

- Знаете ли, смешно е. Имаме си машина на времето, а нямаме време. Виждате ли иронията?

- Казах ви същото при първата ни среща.

- Знам.

Бартън се опита да се усмихне, но мускулите на лицето му не се подчиняваха. Той махна ръката си от рамото на Уилсън и го погледна, сякаш гледаше отдавна изгубения си син.

- Знаете ли... завиждам ви. Предстои ви невероятно приключение.

- Само гледайте вие с приятелката ви да не оплескате нещата - отвърна Уилсън. После пристъпи напред и прегърна сърдечно Бартън.

- Не се безпокойте - каза Бартън, докато го притискаше към себе си. - Всичко ще бъде наред.

Уилсън знаеше, че думите му целят да го ободрят, но ефектът не бе такъв. Част от него не искаше да заминава. Секундите се изнизваха. Накрая той пое дълбоко дъх и отстъпи назад. „Спри да мислиш. Просто влез вътре“ - каза си. С ускорено дишане се провря между титановите пръстени, влезе през тесния люк и се качи в блестящата топлина на сферата на имплодера.

Бартън затвори вратата и вдигна палци към него. Външно изглеждаше спокоен, но в действителност сърцето му сякаш щеше да се пръсне.