Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Каква каза, че трябвало да е честотата? -- попита Хелена.

- Около шест и половина херца - унило отвърна Уилсън. - В един идеален свят.

Пръстът на Хелена се плъзна по средните стойности. За последните седем години показанията се бяха увеличили драстично. Сега бяха над осем херца, като понякога пиковете достигаха до над тринайсет.

Уилсън се взираше в екрана - резултатите бяха по-високи, отколкото можеше да си представи. Това обясняваше защо този свят е така жесток и нестабилен в сравнение с онзи, който познаваше.

- Тук защо честотата е по-лоша? - Хелена посочи графиката за Паркфийлд, Калифорния.

- Повече хора, повече страх - просто отвърна Уилсън. - Именно това предизвиква честотата на Шуман. Винаги е било така.

- Ако успееш в Стоунхендж, какво ще последва?

- Магнитният поток ще бъде обърнат през енергийните портали. Честотата на Шуман ще се придвижи от тук... до тук. - Той прокара пръст надолу до 6,5 херца.

- Явно нещата в бъдещето са различни - замислено каза тя. - Всички загадки на живота... предполагам, че вече са разгадани.

- Изобщо не е така - отвърна Уилсън и се опита да се усмихне. - Колкото повече научаваш, толкова по-ясно си даваш сметка, че не знаеш нищо.

Резултатите на екрана би трябвало да го пришпорят напред, но вместо това го изпълниха с опасения. Уилсън знаеше, че с поправянето на честотата на Шуман ще бъде запратен обратно в собственото си време и че никога повече няма да види Хелена.

Летище „Гетуик“, Англия

Частният самолет на Каприарти

21 декември 2012

13:52

Мисия Исая - ден двайсет и седми

„Бомбардиър Глобъл Експрес“ се спусна през облачната покривка към летище „Гетуик“ край Лондон. Валеше проливен дъжд и температурата беше само няколко градуса над нулата.

Самолетът се насочи към писта 08R.

Колесниците докоснаха гладката мокра настилка, двигателите превключиха с рев на заден и машината забави ход, зави по пътеката към група частни хангари и спря на обичайното си място. Двигателите утихнаха.

Стълбата се спусна и Уилсън подаде глава навън.

Капитан Луис затвори куфарчето си и подаде паспорта си на Хелена.

- Мога да изгубя работата си заради това.

- Няма да я изгубиш.

Той посочи Уилсън.

- Ще я изгубя, ако баща ти разбере.

- Поемам цялата отговорност - заяви Хелена. - Баща ми е моя грижа. Ще чакаш тук, докато не се свържа с теб. Ясно ли е?

- Но, Хелена...

- Казах да чакаш тук ! - Хелена се обърна към Уилсън. - Хайде, да вървим. - Посочи над блестящата настилка към хангара. - На компанията на баща ми е. Държи самолета си тук, когато идва в Англия. Вътре има коли.

Уилсън си закопча якето.

- Защо не отлетим направо за Стоунхендж?

- Не можем да получим разрешително за полет, без да привлечем твърде много внимание. - Хелена изобщо не изглеждаше щастлива. - Направим ли го, митническите власти ще поискат да претърсят самолета. На борда сме трима. - Тя вдигна паспортите. - Със само два паспорта. Пък и така или иначе ще ни трябва кола. - Погледна го сериозно. - Аз отговарям за транспорта и казвам, че това е най-лесният начин.

Хелена и Уилсън изтичаха по пистата и се скриха от дъжда при входа на хангара. Тя пъхна ключа в леденостудения катинар и отвори вратата. Ярката светлина на лампите изпълни просторното помещение. Въздухът вътре бе леден и неподвижен. В отсрещния край имаше три коли, паркирани една до друга покрай стената.

Стъпките им отекваха в празния хангар. Спряха при автомобилите - червено „Ферари“, сребриста лимузина „Мерцедес-Бенц“ и черно „Порше Турбо". Личеше им, че са бързи.

- Точно това ни трябва - каза Хелена и отвори шофьорската врата на поршето.

- Хелена - каза Уилсън и я спря, преди да се е качила. - Бях пълен идиот, откакто... така де, сещаш се. Извинявай. Цялата история помежду ни ме изненада. Ти ме изненада. - Той сведе смутено глава. - Хайде да се споразумеем. Аз ще бъда отново себе си и двамата заедно да приключим с това. - Подаде ѝ ръка над покрива на колата.

Хелена я изгледа с отвращение. Дъхът ѝ излизаше на пара в студения въздух.

- Съгласна. Да приключваме.

Уилсън повдигна очилата си и я погледна в очите.

- Не се безпокой, Хелена, аз също го усетих. - Беше сигурен, че тя много добре разбира какво има предвид. - И ми се къса сърцето при мисълта, че никога вече няма да те докосна. Но за нас няма бъдеще. Не може да има.

Тя задържа погледа му ужасно дълго. Лицето ѝ бе напълно безизразно.