Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Това беше единственият начин да избяга от този кошмар.

Отново си наля скоч и го изпи, за да подсили куража си. Бутилката вече беше три четвърти празна.

Висблат избърса устата си с ръкав, погледна отново зареденото оръжие и посегна към него. В същия миг откъм прозореца се чу неочакван звук, който сякаш му казваше да спре.

Тропот на дъжд.

Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво става. Излезе малко несигурно на балкона и се загледа на запад към платото Гиза. Сивите завеси на дъжда се носеха през града към него. Пулсът му се ускори. Секунди по-късно видимостта намаля до не повече от десетина метра. Потопът беше такъв, че градините и улиците около „Риц Карлтън“ изчезнаха в пороя от мътна вода.

Нима вторият портал беше задействан? Това бе единственото възможно обяснение.

Висблат си спомни медицинския доклад от Хюстън и парчетата от пъзела започнаха да застават по местата си. Нараняванията на Уилсън от катастрофата на магистрала 610 бяха окачествени като „тежки“. Дали и това не беше същото?

„Копелето ме е изиграло!“

Уилсън никога не би могъл да излезе жив от онази катастрофа. Висблат кимна замислено. Явно противникът му си имаше някакъв начин да измами смъртта. Точно така! Бартън явно бе направил нещо, научил го беше на нещо. В свитъците бе скрита повече информация, отколкото беше видял Андре. „Ситен глупак!“

В облаците проблесна светкавица и озари хотелската стая. Замаян от прекалено многото алкохол, Висблат излезе на балкона и подложи лице под отрезвяващия дъжд. С коренно променено настроение той вдигна ръце към небето, сякаш се молеше. Явно Уилсън бе все още жив.

Само за секунди Висблат стана мокър до кости, но на лицето му цъфтеше широка усмивка. Отново се беше появила причина да живее.

Платото Гиза, Египет

В подножието на пирамидата на Хуфу

21 декември 2012

07:02

Мисия Исая - ден двайсет и седми

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Трясъците на гръмотевиците заплашваха да им спукат тъпанчетата. Вятърът духаше на пориви в различни посоки. Проблясваха светкавици, удряха пирамидата на Хафра и очертаваха силуета ѝ на оловния фон на небето.

Уилсън усети как Хелена го вдига на крака. Беше замаян и не бе съвсем сигурен какво се случва.

- Ставай! - трескаво му викаше тя. - Трябва да вървим!

Уилсън се надигна. Водата вече стигаше до глезените му. Пустинните пясъци не бяха в състояние да поемат огромното количество дъжд, изсипващ се от небето.

Хелена го помъкна през потопа, а светкавиците продължаваха да проблясват зад тях. Ставите го боляха и мускулите му бяха като натъртени, сякаш беше ял здрав пердах. Накрая реши, че е бил ударен от гръм. Последното, което помнеше, бе как се спуска по последните няколко блока на пирамидата, след което настъпи мрак. Мрак и тишина, докато виковете на Хелена не го върнаха в съзнание и тя не му помогна да се изправи.

Като подражаваше на Хелена, Уилсън закри носа и устата си с длан, за да ги предпази от дъжда. Мъкнеха се напред към сякаш безкрайната каменна стена на съседната пирамида - тази на Хуфу, по която също се стичаха водопади.

Сред пороя пред тях се оформиха очертанията на някаква модерна сграда. Точно това място бе търсила Хелена. Тя изтича до входа и задърпа стъклената врата. Тя обаче заключена с тежка стоманена верига. Стена от кипнала вода се носеше към тях подобно на гребена на вълна, извисяващ се с всяка секунда. Хелена се прицели, стреля и стъклото се пръсна. Тя го дотроши с ритници и се хвърли вътре точно когато водата стигна до входа. След секунди Уилсън се озова в тишината на стълбището и с мъка тръгна нагоре по каменните стъпала. Кипналата вода продължаваше да нахлува през входа, докато двамата се изкачваха на по-безопасно място.

- Това е музей - каза Хелена. - Единствената модерна сграда наоколо. Тук се пази някаква царска платноходка или нещо такова.

Всеки мускул на Уилсън продължаваше да го боли.

Озоваха се в огромна открита зала. в която беше изложен един-единствен идеално запазен платноход. Тесният издължен съд беше поддържан от подпори. Изработен изцяло от кедър, той бе дълъг повече от четирийсет метра, с висок извит нос и палуба, която се стесняваше елегантно в двата края. От двата борда стърчаха по пет огромни гребла. На кърмата имаше дълго кормилно весло.

Дъждът продължаваше да блъска по полегатия покрив на музея.

Светкавиците проблясваха през прозорците.