Уилсън внимателно свали ризата и избърса тялото си от кръвта. Погледна надолу и видя, че кървенето от раната е почти спряло.
- Нищо ли не чувстваш ? — отново попита Хелена.
Уилсън откъсна парче плат от ризата си и уви монетата в него. Египетската лира беше нещо, което бе имал през целия си живот. И ето я сега - с вдлъбнатината в нея, направена от куршум, който иначе щеше да отнеме живота му. Всичко беше толкова сложно, че почти се страхуваше да мисли за това. Пъхна монетата в джоба на панталона си.
- Трябва да полежа - прошепна Уилсън. Бе изтощен. - Само мъничко. - Кожата му бе бледа като слонова кост и той имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
Хелена стисна ръката му. Собственият ѝ шок ѝ пречеше да мисли ясно.
Превлече Уилсън към края на моста, разчисти нападалите камъни и го положи до стената на пирамидата. После седна до него и нежно постави главата му в скута си.
- До теб съм - прошепна успокояващо. - Не мога да повярвам. Толкова се радвам, че си жив. - Беше изпълнена с благодарност, че ѝ е даден втори шанс.
Уилсън се усмихна.
- Просто трябва малко да си почина - прошепна едва чуто и се унесе.
* * *
След пет часа Уилсън се събуди от комата, в която сам се беше вкарал. Лежеше в същата поза, а Хелена беше наведена със затворени очи над него. Дишаше в челото му и Уилсън за момент остана напълно неподвижен, за да се наслади на близостта ѝ.
След малко отмени омега-командата и Хелена моментално се сепна.
- Събудил си се - сънено каза тя. Погледна ръчния си часовник. - Тук сме от часове. Исках да те оставя да спиш.
Като се имаха предвид обстоятелствата, Уилсън се чувстваше изумително добре. Бавно вдигна глава и се огледа. Макар че прахолякът се бе уталожил, залата бе станала по-мрачна - почти всички светилници бяха изпопадали и угаснали.
Хелена докосна с пръсти гърдите му.
- Как е раната ти? - Разкъсаната кожа бе заздравяла и на мястото на раната имаше само червено петно.
- Просто не мога да повярвам...
- Използвах изцеляваща команда - каза Уилсън.
- Всички в бъдещето ли го могат?
Уилсън седна.
- Не.
- Значи така си оцелял при автомобилната катастрофа?
- Да. Това е церебрална команда. Ускорява естествените възстановителни системи.
- И така можеш да виждаш в тъмното, нали? С друга команда.
- Да.
Уилсън огледа пустата зала. Другите три моста над бездната се бяха срутили, а техният бе покрит с дебел слой камъни и прах. Четирите врати към лабиринта бяха изчезнали, блокирани от огромни каменни блокове. Таванът също се беше срутил, точно както се говореше в пророчеството.
- Имаше земетресение - каза Хелена. - Точно след като Висблат те простреля.
- А той? Какво стана?
Хелена посочи.
- Побягна. Не мисля, че е успял да се измъкне.
Уилсън опипа ребрата си и усети рязка вдлъбнатина там, където се беше забила монетата.
- Не мога да повярвам, че ме простреля.
- Беше като обладан от духове - каза Хелена. - Личеше си в очите му.
- Висблат имаше нужда от мен за нещо. Знам го. Иначе нямаше да си навлича всички тези неприятности да ни гони по този начин. Просто не мога да си го обясня.
- Той стреля по мен - отвърна Хелена и прокара безсилно пръсти през косата си. - Не можех да дръпна спусъка. - Спомни си за момент страховития поглед на Висблат и я обля студена пот. - Не знам какво се случи. - Дъхът на Хелена замря, когато пред нея за миг се появи лицето на майка ѝ. - Бях абсолютно безпомощна.
- Вината не е твоя - каза Уилсън. - Очите му са променени. Не би могла да го застреляш дори и да искаше.
- Но той е просто човек! - гневно възкликна Хелена. - Би трябвало да съм в състояние да те защитя. - Всеки мускул в тялото ѝ беше напрегнат. - Знаех, че ще стреля, но въпреки това не можех да направя нищо!
Отново усети пръста си върху спусъка, допира на твърдия студен метал. Беше точно онази ситуация, която се бе зарекла никога да не се повтаря.
Уилсън направи всичко по силите си да обясни за оптичните тракеноиди на Висблат и за работата на военните върху усъвършенстването на процеса.
- Нищо не си можела да направиш - повтори той. Но обясненията му така и не успяха да я успокоят.
- Няма значение. Изобщо не трябваше да го допускам. - Тонът ѝ изведнъж стана обвинителен. - Висблат е от бъдещето , а ти твърдиш, че никога не си го виждал! Той пък явно те познаваше! Колко всъщност са пътешествениците във времето?
- Явно са много - саркастично отвърна Уилсън. - И между другото, абсолютно съм сигурен, че щях да запомня физиономията на този тип... По дяволите! Трудно можеш да го наречеш модел за красота.
Читать дальше