Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Изведнъж всичко тръгна като на забавен кадър.

Уилсън все още ясно си спомняше случилото се в Чичен Ица. Сграбчи Хелена за ръка и я бутна към северния изход, но докато се приближаваха, отворът изчезна.

Хелена посочи през помещението.

- Натам!

В източната стена се беше отворил изход. Въртящият се лъч от подиума им осигуряваше пулсираща светлина, докато тичаха към черния коридор. Щом се вмъкнаха в него, тежък гранитен блок се спусна зад тях и изолира помещението.

Порталът беше запечатан.

Настъпи пълна тишина.

Подът имаше едва доловим наклон.

В далечината Уилсън видя слаба дъга от златна светлина. Присви очи към нея, като се мъчеше да разпознае какво представлява. Втори каменен блок рухна с грохот от тавана и пропусна петите на Уилсън само с няколко сантиметра.

Коридорът се срутваше!

Втурнаха се напред. Времето течеше толкова муд- но, че сякаш не помръдваха. С всяка следваща крачка в коридора ставаше все по-светло. Нещо се сипеше по лицата им, докато тичаха. Влизаше в устата им. Засилващата се светлина разкри тънки струйки пясък, течащи от пукнатините в тавана.

- По-бързо! - извика Уилсън.

- Слънцето изгрява! - възкликна Хелена и посочи златното сияние пред тях. Гласът ѝ прозвуча като ниско бръмчене.

Коридорът ги отвеждаше на изток, навън от пирамидата.

Таванът систематично се срутваше отвътре навън. Каменните блокове падаха все по-бързо и по-бързо.

Бам... Бам... Бам... Бам...

- Бягай, Хелена! Бягай! - извика Уилсън. Хелена тичаше точно пред него.

Метнаха се в последния момент на тесния каменен перваз отвън - а последната секция на коридора се срути с грохот зад тях.

Намираха се в горната част на източната страна на пирамидата на Хафра, непосредствено под гладката варовикова облицовка.

Времето върна нормалната си скорост.

В далечината слънцето изпълзяваше от хоризонта в ясното египетско небе. Нямаше никакъв вятър. Оживеният Кайро се простираше пред тях. Зелените ниви ясно изпъкваха на фона на пустинята от двете страни на Нил.

- Усети ли как всичко се движеше като на забавен кадър? - попита Хелена. - Точно като в Чичен Ица.

- Да, усетих го - отвърна Уилсън. Лактите му бяха обелени и кървяха. Той погледна към небето и видя черни облаци: събираха се над главите им сякаш от нищото. - Май ще е по-добре да се разкараме оттук.

Температурата рязко падна и замириса на влага. Изтрещя гръмотевица.

- Нали каза, че няма да има никакви бури! — надвика грохота Хелена.

Уилсън погледна надолу към стъпаловидната страна на пирамидата за начин да слязат.

- Излъгах. А сегс се размърдай!

След двайсет секунди се изсипа същински потоп, който оцвети света в размазани сиви тонове. Беше трудно дори да се диша. Уилсън и Хелена пълзяха надолу по пирамидата, спускаха се от блок на блок. Буйни потоци се лееха отгоре и ги повличаха.

- Подобен дъжд не се е изсипвал тук от повече от десет века! - извика Уилсън. - В този район обичайните валежи са по-малко от два сантиметра годишно!

Само през последните пет секунди върху платото Гиза се беше излял истински порой.

Гръмотевиците продължаваха да трещят оглушително.

Вятърът виеше и фучеше.

Буреносните облаци пращяха като пренатоварена батерия.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

Проблесна ослепителна мълния и милиони волтове електричество улучиха върха на пирамидата с оглушителен трясък. Електричеството се предаде на дъждовната вода, спускаща се по камъните.

От внезапния токов удар телата на Уилсън и Хелена се свиха в конвулсия и полетяха надолу към мокрия пясък.

Кайро, Египет

Хотел „Риц Карлтън"

21 декември 2012

07:00

Мисия Исая - ден двайсет и седми

На другия край на Кайро Висблат седеше в хотелската си стая на втория етаж. В помещението цареше пълен хаос. По пода се търкаляха преобърнати мебели, натрошени лампи, столове и плоскоекранен телевизор.

Стиснал яростно юмруци, Висблат стана и отиде в другия край на стаята, където направи с ритник още една дупка в гипсовата стена. Убийственият му поглед се спря върху тежкия пистолет на масичката. Отново изживя мига, в който бе дръпнал спусъка.

Мъката го прониза по същия начин, по който куршумът бе пронизал гърдите на Уилсън.

„Защо прикри онази кучка? - запита се той. - Тя съсипа всичко!“

Наля си още една чаша скоч и я изгълта на един дъх.

Убийството на Уилсън Даулинг беше грешка, за която щеше да плаща до края на живота си. Висблат погледна оръжието си и прецени оставащите му възможности. Помисли си, че може би е по-добре още сега да сложи край на всичко. Точно в този момент депресията му определено бе по-силна от желанието му за живот.