Кристофър Райд - Последната императрица

- Думите ви рисуват ужасна картина, императрице. Но няма от какво да се боите. С моя помощ стените на Забранения град няма да бъдат пробити. Съпругът ви Сиен Фън ще запази трона си и синът ви Тун Чъ ще го наследи като осми император от династията Цин.

Двамата минаха през втора алена врата и се озоваха в поредния двор. Пред тях се издигаше Залата на умственото развитие, една от най-важните сгради, символизираща рамото на Забранения град. Редиците цъфнали жълти магнолии покрай пътеката рязко контрастираха с тъмноаленото на стените.

Цъ Си повдигна вежди към Рандъл.

- И каква е цената на вашата закрила, господарю? - Тя се наведе да откъсне съвършено цвете от едно от по-долните стъбла. Докато го правеше, лявата ѝ гърда се откри под незакопчания жакет.

Гледката на плътта ѝ и бледото зърно на гърдата моментално раздвижи слабините на Рандъл. Не бе докосвал жена, откакто беше в Хонконг, и осъзна, че е в позиция да поиска от императрицата каквото му хрумне.

Цъ Си наблюдаваше изумително сините му очи.

- Моля, не ме гледайте така, господарю. Аз съм просто смирена слугиня на Небесния принц. Трябва да го защитавам на всяка цена. Само се моля цената ви да не е прекалено висока.

Отчаяното желание да я вземе изпълваше Рандъл толкова сигурно, колкото проливният дъжд напоява земята и изпълва каналите. Тя със сигурност щеше да изпълни абсолютно всичко, което поиска от нея. Той се огледа - на двора нямаше жива душа. Можеше да я има още тук, стига да пожелае.

- Имам една молба - каза Рандъл, като сграбчи ръкава ѝ и я придърпа към себе си.

Цъ Си залитна към него, сякаш беше някаква парцалена кукла, изцяло подчинена на волята му.

- Моля ви, не искайте твърде много от мен - тихо рече тя, като в същото време се притисна в него.

Рандъл се вгледа в съблазнителните ѝ очи.

- Искам да видя Императорските градини - каза той. - След това ще поговорим за плановете ни да защитим Забранения град от нашествието. - Хвана здраво Цъ Си за ръцете и я изправи.

Шокът, който изпита Цъ Си, когато Рандъл внезапно я бутна назад, я изпълни с ярост. Никога досега не беше отхвърляна от мъж, бил той млад или стар. Тя беше онази, която отхвърляше. Явно загадъчният синеок я познаваше много по-добре, отколкото е възможно само за последните два дни.

- Ще ви заведа в Императорските градини - каза тя и грациозно се поклони. - Радвам се, че искате само това от мен. Но ви предупреждавам - не мислете, че можете да ме контролирате, господарю. Аз съм вярна на Небесния принц Сиен Фън, моя любим съпруг. И ви моля винаги да го имате предвид.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън”

19 юли 2084 г.

11:14 ч. местно време

35 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън влезе в асансьора, натисна копчето за дванайсети етаж и зачака вратата да се затвори. Не погледна отражението си в огледалните стени, защото не искаше да вижда мрачната физиономия, която щеше да отвърне на погледа му. От монтираните в тавана високоговорители се лееха зловещите звуци на Петата симфония на Бетовен. Музиката само допълваше нервния страх, който изпитваше, докато кабината се носеше нагоре в разредения въздух към директорския етаж.

Джаспър бе извикал Уилсън да обсъдят Меркуриевия проект. Бъдещият председател и главен изпълнителен директор на „Енгърпрайз Корпорейшън“ открай време открито се бе обявявал против мисия Ездра. Сякаш търпението и вкусът му към риска бяха напълно изчерпани след завършването на мисия Исая. Малко след завръщането на Уилсън от миналото детайлите от втората мисия излязоха наяве. Отначало това бе подложило на изпитание издръжливостта на всички; дори желанието на Уилсън да се включи в това беше доста ограничено. Психологическите белези от неговата мисия бяха по-тежки, отколкото физическите наранявания, и дори на него му бе нужно време да се мотивира достатъчно, за да погледне втория проект.

Само по себе си това би трябвало да смекчи отношението на Уилсън към Джаспър, но въпреки това раздразнението си оставаше. Джаспър беше от хората, които управляват, използвайки като мотиватор страха. Ако не получаваше исканото, той най-често започваше да заплашва и разчиташе на изконното си право като бъдещ наследник на „Ентърпрайз Корпорейшън“, за да постигне целите си. Уилсън презираше подобна власт и смяташе, че е длъжен да ѝ даде отпор, защото много други се страхуваха да го направят. И все пак желанието му да окаже честна съпротива се бе развило в открито отвращение към бъдещия главен изпълнителен директор. Уилсън просто знаеше, че никак не харесва Джаспър - не беше длъжен да го харесва, не искаше да го харесва и смяташе, че не е нужно да го харесва. За него нямаше значение, че Джаспър е един от най-могъщите мъже на света. Ако питаха Уилсън, нямаше да има абсолютно нищо против Джаспър да го изхвърли от компанията.