Кристофър Райд - Последната императрица

Преместването на Хари в храма Каомио определено бе нещо положително. Самият храм беше даоистки, символ на всеобщ мир и сътрудничество. Цъ Си явно го беше избрала, за да успокои Рандъл относно намеренията си. Ако целта ѝ беше конфликт, тя щеше да се погрижи местоположението на пленниците да остане в тайна. Съдейки по онова, което Рандъл бе чел за нея, императрицата нямаше да посмее да му устрои капан в свещено за даоистите място.

Рандъл най-сетне се връщаше там, където бе пристигнал преди 205 дни. След прехвърлянето си от бъдещето той се материализира зад стените на Забранения град, в Двореца на мирното дълголетие. И когато дойдеше време да си тръгне, пак щеше да го направи от същото място.

Той спря на черния път, вдигна далекогледа си и го насочи към огромния град в далечината. В нощта на пристигането си се беше измъкнал от Пекин с единствената надежда да стигне в тъмното до река Пейхо и да си намери място в някоя търговска джонка до морето. Външните кирпичени стени на Пекин бяха внушителни - над 20 метра високи и също толкова дебели. На всеки ъгъл се издигаше масивна стражева кула с 48 бойници за стрелци на всяка страна.

Северозападно от града зад ниските облаци се издигаше Йеншан - стръмен, покрит със зелени гори планински масив, чиито най-високи върхове определяха пътя на Великата стена, която заобикаляше Пекин на около 65 км на север. От равнината градът изглеждаше непристъпен, но Рандъл знаеше, че тази впечатляваща крепост е била превземана два пъти от създаването си преди 500 години. По думите на Сун Дзъ „не стените защитават града, а качествата на стоящите по тях хора”.

Когато Рандъл приближи на около километър и половина от Пекин, небето беше започнало да се прояснява и стълбовете светлина проникваха на много места през пелената. В далечината обаче, при Йеншан, облаците се бяха струпали и като че ли валеше. Докато градът ставаше все по-голям и по-истински, безпокойството на Рандъл се засилваше. Разчиташе на предположението, че Цъ Си го очаква. Грешеше ли, стражите по външните стени със сигурност щяха да го убият, ако им се отвори възможност.

В далечината огромната порта Юнтинмен се отвори, между десетметровите дървени чудовища се появи ослепителна бяла ивица и четирима конници с пъстроцветните знамена на Тигрите препуснаха в галоп към него.

Войникът начело несъмнено бе с най-висок ранг и това се потвърди, когато Рандъл забеляза мандаринския квадрат на гърдите му. В него беше изобразена азиатска черна мечка - петият най-висок военен чин в страната.

Рандъл продължи в тръс напред, докато не се изравни с посрещачите си, и едва тогава дръпна поводите и спря коня си. В израз на уважение четиримата татарски конници останаха в плътна редица с прибрани саби. Високите стени на Пекин се издигаха зад тях.

- Очаквахме ви, почитаеми Рандъл Чен - обяви офицерът. - Аз съм капитан По. Изпратен съм да ви ескортирам до Татарския град.

Човекът като че ли изобщо не бе изненадан от цвета на очите на Рандъл.

- Благодаря, капитан По - кимна му Рандъл.

Четиримата войници незабавно обърнаха конете си към града и поеха към портата. Това, че обръщаха гръб на Рандъл, означаваше, че не гледат на него като на заплаха. В лек тръс петте коня стигнаха до стените и пресякоха каменния мост над широкия ров. Рандъл погледна към зеленикавата вода и видя, че е застояла; това несъмнено бе направено нарочно и гарантираше, че всеки глупак, решил да преплува препятствието, със сигурност ще пипне дизентерия или нещо по-лошо - холерата беше често срещана болест по тези краища.

Рандъл си спомни как беше напуснал града през същата тази порта преди шест месеца, облечен като просяк. Тогава бе студена зимна нощ и температурата бе много сходна с хапещия студ на днешното утро.

Огромните дървени врати водеха към тъмен засводен тунел, приличащ на зейнала кухина, пробита в непристъпната крепост. Рандъл потъна в мрака и изведнъж си даде сметка, че му предстои да влезе в един от най-големите градове на света. Пекин имаше над 750 000 жители между стените си и осигуряваше управляващата структура за четиристотинте милиона поданици, пръснати в безброй провинции - през 1860 г. това бе столица сред други столици.

Тропотът на копитата отекваше в хладната тишина на тунела. През цялото време Рандъл се чудеше дали всъщност не влиза в някакъв капан. Беше нащрек, готов за всякакви обрати.

Спомни си, че копторите на Китайския град бяха наричани „най-отвратителни дори за Китай“. Тук нямаше канализация и отпадните води се събираха в огромни ями покрай улиците; говореше се, че вонята била почти непоносима за непривикналия нос.