Кристофър Райд - Последната императрица

Рандъл го пусна и губернаторът се строполи безпомощно на пода.

- Дано умрете хиляда пъти за безчестието си! - извика старецът, който отново беше намерил кураж.

- Бъдете спокоен, губернаторе, не се боя от смъртта - отвърна Рандъл. - Боя се да живея с онова, което извърших.

На излизане от портите Рандъл се размина с драгуните, които бяха пратени да се разположат в града. Беше твърде късно, осъзна той. Войниците трябваше да са тук осемнайсет часа по-рано. В резултат хиляди невинни бяха платили прескъпо, когато кулитата бяха дали воля на злата си невъздържаност. Рандъл знаеше, че е трябвало да очаква подобни изстъпления. Беше изучавал подробно историята в продължение на близо два месеца преди прехвърлянето, но въпреки това беше различно, когато виждаше всичко със собствените си очи - миризмата на смърт, шокът от пряспата кръв, изцъклените очи на мъртво дете. Беше по-зашеметяващо, отколкото би могъл да си го представи. А Уилсън го беше предупредил точно за този провал - че познаването на бъдещето и разбирането на злините, на които е способен човек, е нещо, което трябва да бъде добре разбрано предварително. В противен случай шокът от тази сурова омраза и несправедливост може просто да докара човек до лудост.

Сега изглеждаше, че това предсказание се превръща в съдба за Рандъл. Докато избиваше кулитата, той бе изпитал странно задоволство от действията си. И подобно на акула, опитала човешка кръв, желанието му да утоли отново тази нужда щеше да го следва завинаги. Уилсън щеше да остане разочарован, знаеше го. Цялото му обучение бе свързано със самодисциплината и контрола, с поглед, насочен към крайната цел и подминаващ всичко Друго.

- Не си там да променяш историята - беше му казал Уилсън, - независимо колко ти се иска да го направиш. Целта ти е закрилата на Забранения град и жизнената сила зад стените му, нищо повече. След като пътят към Пекин остане отворен, започва най-трудната ти задача - трябва да се погрижиш лорд Елгин и неговите нашественици да не съборят Средното царство и да не пробият стените на Забранения град. За това ще е нужна цялата ти самодисциплина и коварство. Всичко друго около теб - предразсъдъците, омразата и несправедливостта, трябва да е като вода по гърба ти.

Рандъл не се сдържа и мислено му се изсмя. Уилсън не беше виждал нещата, които той бе видял. Когато бе пътувал във времето да оправи честотата на Шуман, Уилсън не беше пристигнал в толкова извратен свят. Китай в средата на XIX век приличаше на същински ад. Беше невъзможно да се потопиш в него и това да не те промени завинаги.

Рандъл вече беше решил как да действа и препусна към лагера на съюзниците. Междувременно сержант Стивънс и хората му отново се бяха върнали и яздеха малко зад него.

Самият лагер беше олицетворение на дисциплината - подредени в идеални редове палатки и бели каменни маркери, бележещи пътищата. Британски и френски знамена леко се развяваха на прохладния ветрец, а на всеки ъгъл стоеше по един пенджабски войник с дълги мустаци и брада, внимателно прибрани под тюрбана му.

Докато яздеше, Рандъл имаше чувството, че всички го гледат.

Сиря за пет минути да напои коня си при едно корито, след което го яхна отново и се насочи на запад от лагера. В далечината през равните ниви с просо на хоризонта се виждаше малка черна точка - масивните каменни укрепления на Пекин.

Сержант Стивънс го настигна.

- Къде си мислите, че сте тръгнали, момко?

- Да върна Хари Паркс - отвърна Рандъл.

- И как точно ще го направите?

- Зная къде го държат - каза Рандъл.

- Не можете просто да влезете в Пекин и да го вземете!

- Мога и ще го направя.

- Заповядано ми е да остана с вас! - малко раздразнено рече Стивънс.

- Ще чакате тук - отговори Рандъл. - Предполагам, че там няма да посрещнат радушно нито облеклото, нито цвета на кожата ви.

- Трябва да съгласувам плановете ви с лорд Елгин.

- Няма време за това - забързано рече Рандъл. - Хари Паркс е в опасност и трябва да се погрижа да бъде освободен.

Той извика, смушка коня си и препусна в галоп извън лагера.

Полетата с просо

13 км източно от Пекин, Китай

24 септември 1860 г..

07:43 ч. местно време

Мисия Ездра - ден 205

Свежият сибирски студ хапеше лицето на Рандъл, който яздеше към Пекин. Небето бе сиво, облаците се влачеха само на няколкостотин стъпки над главата му. Засетите с просо поля се простираха около него във всички посоки, докъдето стигаше погледът - единствено очертанията на Пекин напред и на малкия Чан Чиа-уан нарушаваха еднообразието. Рандъл яздеше в лек галоп, за да е сигурен, че хората на Елгин няма да могат да го настигнат, ако се опитат. Озърна се през рамо - засега зад него нямаше никого.