Кристофър Райд - Последната императрица

Цъ Си искаше Хари Паркс поради една-единствена причина. За нея той беше начин да привлече вниманието на Рандъл Чен. Инстинктът ѝ казваше, че сега синеокият е най-силният човек в Средното царство, по-силен дори от Сина на небето. Несъмнено той беше причината имперската армия да претърпи такова поражение отново. Ако успееше да се сближи с него, слабите ѝ позиции можеха неочаквано да станат силни. Беше готова да използва всичките си женски номера, за да превърне бича на Средното царство в своето най-голямо преимущество. Успееше ли, победата щеше да бъде двойна - лорд Елгин щеше да изгуби най-великия си генерал, а Цъ Си да спечели съюзник. А ако синеокият се окажеше неподатлив, Елгин щеше да изгуби най-великия си генерал - защото императрицата бе твърдо решена да убие синеокия със собствените си ръце, ако е необходимо.

Цъ Си разпери ръце като за прегръдка.

- Небесни принце, вашето здраве и съответно здравето на държавата са най-важни. Като дар ви предлагам своя собствен евнух Ли Лиен, майстор на акупунктурата и целебния масаж. - Цъ Си направи знак към безупречния си слуга. - Неговите лечителски умения са прочути в цялото Средно царство. И сега ги предоставям на вас.

Императорът кимна с благодарност.

- Наистина си много щедра, императрице моя. Ли Лиен ще ми служи добре.

Цъ Си се поклони.

- Това е най-малкото, което мога да сторя, съпруже. Тук съм, за да ти служа, както винаги съм го правила.

Тунджоу

19 км източно от Пекин, Китай

24 септември 1860 г.

07:05 ч. местно време

Мисия Ездра - ден 205

Както се бяха разбрали, Рандъл Чен се върна в укрепения Тунджоу да се срещне с градския управник губернатор Ю. Губернаторът беше присъствал на срещата между Хари Паркс и императорските пълномощници Му Ин и принц И, преди Хари и хората му да бъдат заловени край Чан Чия-ван. Междувременно Рандъл беше научил, че в Тунджоу са били оставени единствено отец Дюлюк и капитан Брабазон, преди да срещнат ужасния си край. Оказа се, че останалите от групата на Хари са били пратени в Пекин. Рандъл се споразумя Тунджоу да бъде пощаден от атака и разграбване, ако губернаторът помогне за връщането на останалите емисари.

След като се съгласи с неохота да закриля Тунджоу, лорд Елгин се установи на лагер до Чан Чиа-уан и на всеки час изпращаше конни отряди към Пекин, за да определи силата и съпротивата на евентуално останалата татарска войска. През изминалия ден имаше спорадични сблъсъци, но в по-голямата си част те бяха незначителни. Пътят към Пекин изглеждаше открит. Най-голямата грижа на лорд Елгин обаче беше спасяването на Хари и антуража му. Той се отнасяше предпазливо към плановете да атакува самата столица от страх, че всяко необмислено действие от негова страна може да накара похитителите на Хари да извършат нещо драстично.

Както бе направил и предишния ден, Рандъл препусна с коня си през масивните порти на Тунджоу, мина покрай британските стражи и продължи по прашната главна улица. Множеството тесни алеи и натрупаните една върху друга кирпичени къщи изглеждаха изоставени. По гърба на Рандъл пробягаха тръпки, когато стигна главния кръстопът, огледа се в двете посоки и не видя жива душа. Предишния ден градът беше пълен с хора, които се мотаеха навсякъде и се занимаваха с делата си.

Облечен в черно кожено палто, той свали шала от лицето и ушите си, за да чува възможно най-добре. Обърна се назад и видя четирима кралски драгуни на коне, с пушки „Енфийлд” на гръб. Намираха се на петнайсетина метра зад него - явно лорд Елгин ги беше изпратил да го държат под око. Рандъл огледа отново опустелия град - като се изключат войниците, не се виждаха никакви хора. Предвид предложението му за защита на града той беше очаквал животът зад стените му да тече нормално, доколкото беше възможно в тези условия.

Рандъл смушка коня си с пети и го насочи нагоре към дома на губернатора. Застанал нащрек, той оглеждаше всеки ъгъл и странична уличка за движение, но навсякъде цареше пълно мъртвило. Чуваше единствено самотното чаткане на копитата и пръхтенето на коня си, чийто дъх излизаше на пара в мразовития утринен въздух.

И тогава някъде наблизо Рандъл долови скимтене. Дръпна поводите настрани и насочи коня си към звука, който изведнъж го беше изпълнил с ужас. Щом определи кирпичената къща, откъдето идваше скимтенето, той скочи от седлото и безшумно се качи на простата дървена площадка. Звукът идваше от другата страна на вратата. Рандъл погледна назад към улицата и откри, че ескортът му е изчезнал. Хленченето продължаваше, изпълнено с дълбока мъка и тъга, които докоснаха някакво латентно отчаяние в самия него, за чието съществуване изобщо не бе подозирал. Не носеше оръжие, но въпреки това бутна вратата с крак и зрението му бавно свикна с полумрака.