Кристофър Райд - Последната императрица

Секунда по-късно отец Дюлюк също бе на земята, забил чело в пръстта в принудителен коутоу .

- Няма да ви заблуждавам повече - успя да произнесе Хари. От разбития му нос течеше кръв. - Синеокият е един от нас! - Признанието не попречи на хората на Ринчен да набият главата му в пръстта. - Познавам го добре. Той е един от нас! - отчаяно каза Хари.

Накрая Ринчен махна на хората си и Хари и Дюлюк вдигнаха окървавените си и мръсни лица от влажната земя.

- Най-сетне разбрахте, че нямате избор - грубо рече Ринчен. - Ще ми разкажете всичко за китайския предател. Достатъчно е само да се запитате колко болка трябва да се изтърпи, преди монголският господар да получи информацията, която заслужава. - Ринчен се обърна към хората си. - Вържете им ръцете!

Монголите се заеха да вържат ръцете и глезените на всеки с мокро въже. Никой от антуража не беше и подозирал, че намокрянето му може да предизвика такава жестока болка. Щом изсъхне, въжето щеше да се свие и да се впие в плътта. След няколко часа ръцете и стъпалата им щяха да се подуят ужасно от застоялата кръв и скоро плътта щеше да започне да се умъртвява. Болката беше несравнима и в много случаи докарваше жертвата до лудост преди смъртта.

При настоятелния разпит на Ринчен и пришпорен от агонията от стегнатото въже, Хари разкри колкото смееше за Рандъл Чен и ролята му в британското командване. В усилията си да представи лорд Елгин колкото се може по-добре в тактическо отношение той успешно пусна завеса неистини, които дори Ринчен не успя да разгадае лесно. Чест направи на Хари, че не се зае да обсъжда атаката на убийците срещу Рандъл Чен, нито невероятната му самозащита, което допринесе още повече за впечатлението, че говори истината.

Ринчен научи, че синеокият се появил в Хонконг и явно не бил от китайски произход, ако можеше да се съди по малко странния му акцент и очите. Остана доволен да чуе, че Рандъл Чен го уважавал много като военоначалник и съветвал да се действа предпазливо всеки път, когато се окажат срещу монголския принц. Но Хари побърза да добави, че макар да вземал предвид съветите на Рандъл, самият лорд Елгин бил главният ум зад падането на крепостите Дагу. Той дори повтори надълго и нашироко, че съюзниците разполагали с изключително мощни оръдия и превъзходно обучени хора.

Ринчен нито се разочарова, нито се развълнува особено от наученото. Дълбоко в себе си не се доверяваше на Хари Паркс и това беше съвсем естествено. Това беше игра на заблуда и двамата го знаеха отлично. Въпросът беше как Ринчен да използва пленниците си, за да постигне военните си цели.

След като разбра, че лорд Елгин и хората му са по-близо, отколкото очакваше, Ринчен реши да раздели трийсет и деветимата останали живи варвари на четири групи, една от които щеше да изпрати в укрепения Тунджоу като сирене за гладните съюзнически мишки. Когато пуснеше вестта, че пленниците са зад градските стени, противниците му нямаше да имат друг избор, освен да консолидират атаката си и да ги освободят. Нищо нямаше да смути лорд Елгин повече от вестта, че хората му са били заловени с бялото знаме на примирието и подложени на мъчения.

Друга група, съставена от най-слабите и жалките, щеше да бъде пратена в Летния дворец, за да бъде изложена на показ пред китайските благородници. Така щеше да покаже слабостта на нашествениците и да намали страха в Пекин. Третата група щеше да остане в лагера, за да се използва като разменна монета в случай, че битката се окаже неочаквано трудна. И накрая Хари Паркс и онзи дебелак Хенри Лох щяха да бъдат пратени в Пекин и затворени в тъмниците на всяващото ужас Министерство на наказанията.

Щом чу новината, Хари остана без дъх от страх. Но все пак съдбата му и съдбата на Хенри Лох щеше да се окаже далеч по-добра от тази на останалите от групата му. Без външното уверено и аристократично държане на Хари, служещо като защита (фученето и викането действаха добре при китайците), на мнозина от пленниците бе писано да умрат от мъчителна и унизителна смърт. Томас Боулби беше вярвал, че е изкарал късмет, като преживя следобеда, но неговата съдба щеше да се окаже по-лека, ако някоя сабя бе отрязала главата му. Подобно на мнозина други, след като кожата на ръцете му се разкъса от натиска на вървите, десетки разнасящи инфекции мухи месарки щяха да си свършат работата и той щеше да умре от комбинация от лудост и отравяне на кръвта.

Битката за Средното царство вече навлезе в решителната си фаза и никоя от армиите нямаше да обърне гръб на сблъсъка. В опита си да вкара враговете още по-навътре в капана си Ринчен неочаквано бе събудил гнева им - резултат, който щеше да остави белег върху отношенията между Изтока и Запада за вечни времена. Татарите се биеха да защитават дом и родина, което бе силно преимущество. Но те се бяха забъркали с нещо още по-могъщо - убеждението на британците и французите, че светът е техен.