Кристофър Райд - Последната императрица

- Каква ужасна трагедия - изстена принц Кун. - Някой знае ли защо е дошъл тук?

Британска щабквартира

3 км източно от Пекин, Китай

8 октомври 1860 г.

11:21 ч. местно време

Мисия Ездра - ден 219

Хари Паркс яздеше начело на хората си точно по начина, по който бе напуснал лагера на лорд Елгин преди три седмици без един ден. На пръв поглед бе трудно да се каже, че води група бивши пленници. Всички изглеждаха достатъчно здрави от разстояние - бръснати лица, чисти и изгладени униформи, лъснати ботуши, безупречно вчесани коне. При по-внимателно вглеждане обаче можеше да се види, че доста от мъжете имат ужасни белези по ръцете, китките и лицата - кожата там едва се беше възстановила. Групата, която преди се състоеше от четиресет и един души, се беше стопила на двайсет и шест. Зад колоната трополеше каруца, натоварена с телата на онези, които не бяха издържали жестоките мъчения на Цин.

Ескортиран до външните стени на Пекин от многохиляден татарски контингент, Хари се увери, че е освободен, едва когато огромните градски порти се отвориха и той излезе навън на слънчевата светлина. Сред тропот на конски копита заедно с хората си се отдалечи от града, който можеше да стане техен гроб.

В далечината различаваше лагера на съюзниците, разположен на полето на три километра от стените. Съдейки по местата на британските и френските части, лорд Елгин явно бе напълно уверен в силата си. Армията му се намираше толкова близо до Пекин, че бе невъзможно да защити позициите си, ако огромна татарска войска излезе от столицата и се нахвърли върху съюзниците.

С всеки изминат метър увереността на Хари растеше. Вече различаваше многобройните оръдия и гаубици, насочени към стените на града. Сякаш всички пленени китайски оръдия, както и значителната огнева мощ на съюзниците, бяха насочени към Пекин. Имаше най-малко 300 тежки оръдия.

Хладен вятър духаше през равнините и развяваше над двайсетте британски знамена, издигнати на високи пилони в самия център на идеално организирания палатков град. Там със сигурност се намираше щабквартирата, където ги чакаше лорд Елгин.

Сикхските войници, пазещи пътя, се дръпнаха настрани и отдадоха чест, докато Хари и групата му минаваха покрай тях без нито дума. По-нататък се бяха наредили стотици британски войници, които ръкопляскаха ентусиазирано при вида на изчезналите пратеници.

Хари се обърна към Хенри JIox.

- Сякаш се връщаме от оня свят.

- Ние наистина се връщаме от оня свят - сериозно отвърна Лох.

Докато влизаше в лагера, Хари беше погълнат от мисли как да разкаже на лорд Елгин за изпитанията им в плен - и каква може да бъде реакцията при подобно признание. Имаше две основни грижи. Първата бе да се погрижи съюзниците в никакъв случай да не нападат Пекин. Предупреждението на Рандъл още отекваше в ушите му и ако всичко казано от бившия съветник на Елгин бе истина, атаката щеше да е грешка, която съюзниците не можеха да си позволят. Втората грижа на Хари бе за собственото му място в историята. Как щяха да го възприемат идните поколения? Дали положението му щеше да рухне или да се издигне още повече от този продължителен плен?

След като влезе в централната част в бърз тръс, Хари беше посрещнат от група, включваща всички офицери над капитан - най-малко двайсет и петима на брой, строени и отдаващи чест. Лорд Елгин стоеше в центъра на групата, облечен в големия си черен шинел с медалите, с ръце зад гърба и усмихнат. Сър Хоуп също бе тук, както и генерал-майор сър Робърт Нейпиър, майор Пробин и майор Фейн. Хари спря и се спеши, а един сикхски войник пое поводите и отведе коня му.

- Радвам се да ви видя цял-целеничък! - сърдечно изрева лорд Елгин, като стискаше енергично ръката на Хари.

- Нищо не може да ме откъсне от службата на кралицата и страната - отвърна Хари.

Зад него хората му също се спешаваха под ехото на аплодисменти от всички посоки. Внезапно всички запяха „Те са чудесни другари“ в такъв безупречен унисон, сякаш цялата британска армия беше великолепно сработен хор.

Песента се повтори втори и трети път, докато хората на Хари получаваха безброй ръкостискания и потупвания по гърба, след което им бе сервирана вода от прислужници китайци. В центъра на лагера бяха наредени столове, където можеха да седнат на слънце и да разказват историите си за пленничеството в Пекин. Едва когато се появи натоварената с ковчези каруца, теглена от две магарета, гласовете преминаха в шепот и накрая съвсем замлъкнаха.