Кристофър Райд - Последната императрица

Точеха се безкрайни върволици от мандарини, облечени в традиционните роби и кадифени шапки. Всички припяваха „Слава на Сина на небето“, но в очите им ясно се четеше страх и тревога - всички те знаеха за армията на нашествениците, разположила се до самите стени на Пекин. Цъ Си и принц Кун ясно виждаха притеснението им, но успяваха да запазят външно спокойствие, достойно за императорското семейство.

Погледът на Цъ Си се вдигна от върволицата мандарини и се спря върху Рандъл Чен в другия край на залата. Не изглеждаше разумно той да стои до нея на публични събития, независимо от облеклото на воин евнух, тъй като цветът на очите му със сигурност щеше да привлече повече внимание от нужното. А и докато се намираше в края на залата с останалите стражи, Цъ Си можеше да го гледа - и той също можеше да я наблюдава как изпълнява имперските си задължения. Мандарините бяха инструктирани да гледат само наляво, докато минават през залата, така че почти никой от тях да не забележи високия загадъчен воин.

Рандъл стоеше в една и съща поза вече три часа и краката го боляха. Освен това му се виеше свят от постоянното припяване. Това бе свят на ритуали и традиции, в който почти всеки ден от годината беше важен с едно или друго за империята. Синът на небето отбелязваше всичко с много помпозност и фанфари. И дори когато не присъстваше лично, церемониите се провеждаха. Цин честваха рождените дни и годишнините от смъртта на всеки император от династията преди тях, като празниците в чест на най-великите от тях, Канси и Циенлун, нямаха равни на себе си. Цин отдаваха почит и на всеки сезон, на лятното и зимното слънцестоене, на сеитбата, на жътвата, на новата луна, на пълната луна и на безбройните даоиетки празници. Резултатите от годишните изпити на мандарините също се честваха, както и назначаването на най-умните благородници. Не биваше да се забравят също назначаванията на наложници, рождените дни на членове на двора, сватби и погребения, раждането на деца. Но най-важният ден от всички беше китайската Нова година. Празникът започваше на първото новолуние и завършваше на пълнолунието петнайсет дни по-късно с Фестивала на фенерите. Тези петнайсет дни бяха пълни със суеверия и затова събитията бяха строго регламентирани - китайците вярваха, че действията на Сина на небето оказват пряко въздействие върху благополучието на цялата страна.

Всяка сграда във Великото вътре имаше специфично предназначение. Величествените зали на хармонията бяха за най-важните празници, други бяха отредени за по-незначителни чествания и жертвоприношения, изпити на мандарини и назначаване на генерали, а също така за жилища и места за подготовка. Нищо в Забранения град не бе оставено на случайността - всяка постройка си имаше предназначение и неизменна традиция, свързана с нея.

Рандъл гледаше как Цъ Си, облечена в алена чаофу и с навита на пръстени коса, кима леко на всеки минаващ пред нея. Беше прекрасна гледка, изящна и женствена. Спомените за допира на голото ѝ тяло тормозеха Рандъл. Тя не му бе позволила какъвто и да било контакт през последните десет дни и винаги се грижеше да не остават нито за миг сами.

„Скоро ще си отида“ - за пореден път си помисли той.

С всеки изминал ден позициите на Цин ставаха подобри. И макар че историята се беше объркала в един момент, сякаш самото време вече лекуваше несъответствията. Явно така стават нещата, помисли си Рандъл - нещо като съдба. И в резултат на това всичко вече изглеждаше под контрол. Британските и френските пленници бяха почти напълно възстановени и много скоро щяха да бъдат върнати на лорд Елгин. Съюзниците се бяха разположили на лагер край стените на Пекин, но не атакуваха, макар че биха могли да го направят. Писмата на Хари с техните ужасни предупреждения и на принц Кун с молбите за преговори явно бяха убедили лорд Елгин да действа предпазливо. Монголският господар Сенге Ринчен също беше изчезнал - и макар че трябваше да умре при крепостите Дагу, той не представляваше фактор в сегашните събития. Както беше отбелязано в историята, скоро между съюзниците и Цин щяха да започнат мирни преговори. И най-сетне най-категоричното поражение в историята щеше да стане минало.

Сърцето на Рандъл внезапно натежа, докато гледаше Цъ Си. Той също щеше да си отиде скоро и трябваше да живее с чувството за вина заради онова, което й бе сторил.

Мислите му се насочиха към прозрачния портал и за момент се запита дали той ще проработи правилно. Поне имаше утехата, че Уилсън се беше завърнал от миналото през още по-древен портал.