Джон Лескроарт: Първият закон

Защо ти пиша това сега?

Защото нещо в мен отново се раздвижи. Запознанството ми с теб ме промени. Веднъж и завинаги имам чувството, че съм усмирил страшните призраци, които ме разкъсват. Не знам точно какво ще се случи с нас, но бих искал да знаеш, че изведнъж изпитах нужда да очакваш нещо от мен, искам да открия най-добрите си страни и да стана този човек. Искам да опитвам, да не спирам да опитвам, дори и понякога да се провалям. Смисълът е в това — да опитваш.

Звучи ли ти смислено?

Този следобед обаче трябва да свърша нещо друго. Една друга обвързаност, която е въпрос на чест, ако това не е прекалено изтъркана дума. Но сякаш всичко е едно цяло. Очаквания и отговорности. И съвсем изненадващо нямам нищо против тях. Дори ги посрещам с желание.

Ако четеш това писмо, значи не съм се върнал. Този път е, защото не мога, а не защото не съм опитал. Но каквото и да стане с мен, искам да знаеш, че животът е хубав и че днес излязох от този апартамент толкова щастлив и изпълнен с надежда за бъдещето, колкото не съм бил никога през живота си.

В края на ноември по крайбрежието се настани фронт на високо атмосферно налягане и през последните три дни температурите бяха рекордно ниски — най-високата им стойност беше около нулата. Синоптиците твърдяха, че подобен рекорд е регистриран досега единствено към средата на двайсетте години.

Винсънт Харди стана пръв в празничното утро. През последните няколко нощи бяха палили камината във всекидневната, затова трябваше само да смачка вчерашния брой на „Кроникъл“ и да раздуха жаравата, за да разпали огъня. Когато баща му слезе малко след осем часа, вътре вече пращяха три букови цепеници. Винсънт седеше досущ като италианец на пода на около метър и половина от камината и наблюдаваше пламъците.

Баща му бе бос и беше облечен със стари джинси и сив анцуг. Носеше голяма чаша с кафе, която остави на пода, когато седна.

— Хубав огън, браво на теб.

— Благодаря.

— Честит Ден на благодарността.

Мълчание.

— Бек спи ли?

— Да, струва ми се.

— Пак ли на пода в твоята стая?

— Да. Няма нищо, не съм против.

— Знам. Ти си добър човек.

Харди вдигна чашата си, загледан в огъня. Винсънт се примъкна по-близо до него. Харди го прегърна и го привлече към себе си.

— Страхува се. Непрекъснато си представя онази снимка…

— Ами ти? — попита Харди.

Усети как раменете на сина му се повдигат, сетне се отпускат.

— Не мисля за нея.

— Наистина ли?

— Аха.

Огънят силно изпука, разгоря се, след това отново се успокои. Харди крадешком погледна сина си. Беше стиснал ръце. Изглеждаше като омагьосан от огъня.

— Защото, ако се страхуваш, ако нещо те притеснява… — поде той.

Винсънт потръпна, след това се отърси и внезапно се изправи.

— Просто не мисля за това, ясно?

— Добре, Вин. Добре.

Синът му го погледна, а от очите му за малко да рукнат сълзи. Запъти се навън от стаята.

Харди се изправи и се обърна след него.

— Хей, Вин. Почакай. Не бягай, моля те. Всичко е наред. Ела тук. Всичко е наред.

Винсънт спря и се обърна към него.

— Върни се тук, моля те. Ела и прегърни своя старец.

Момчето въздъхна дълбоко, но в крайна сметка се приближи. Скоро щеше да навърши четиринайсет години. Баща му все още беше по-висок от него с трийсетина сантиметра. Когато се приближи достатъчно, Харди се пресегна, обгърна раменете му с ръка и бързо го целуна по главата.

— Всичко е наред — за последен път каза той.

След това пусна сина си, излезе навън и прекоси заскрежената морава, за да вземе сутрешния вестник.

Вечеряха класическата пълнена пуйка, картофено пюре, сос от червени боровинки и брюкселско зеле. Трея донесе прочутите си сладки тропически картофи, зелен фасул с бадеми. Сюзан донесе спаначена салата с мандарини, Ейб приготви макарони за онези, които не обичаха пай с тиква. Дори Нат даде своя принос във вид на лук със сметана, който изненадващо пожъна огромен успех. Бяха разтегнали цялата маса, така че тя запълваше трапезарията и половината от дневната и на нея имаше места за петнайсет души.

Макгайър беше дошъл със Сюзан и момичетата. Представителите на Глицки включваха не само Ейб, Трея и бебето, но и Нат, и по-големите деца, които се бяха прибрали у дома за Деня на благодарността — Оръл и Рейни от колежите им, и дори най-големия син на Ейб, Айзък, който беше пристигнал от Лос Анджелис, където — временно, както твърдеше — бе започнал работа на един строеж. От семейство Глицки отсъстваше само Джейкъб, оперният певец, който през цялата година беше на турнета някъде из Европа.