Джон Лескроарт: Първият закон

— А какво правеше Харди?

— Харди смяташе, че тези типове се опитват да натопят Холидей. Звънеше на различни съдии. Можеш и за това да поразпиташ. Виж, Марсел, не знам как Бари се е озовал на кея, нито пък Холидей, но онези типове са лоши хора. Не се учудвам, че са били убити. Ако смяташ обаче, че съм бил там или имам нещо общо с това…

Остави думите му да увиснат във въздуха.

Марсел остави празната си чаша и въздъхна тежко.

— Щом казваш, значи не си бил там, Ейб. Просто съм длъжен да проверя всяко нещо. Предай на съпругата си извиненията ми, задето я разстроих. Теб също.

Когато Лание стигна до вратата, Глицки му я отвори и го спря за секунда.

— Ако оставим настрана твърденията на Панос, колко хора се предполага да са присъствали там, Марсел?

Очите на Марсел направо се затваряха от умора.

— Криминалистите смятат, че са били поне шестима, може би дори десетима. Имало е много оръжия с различен калибър, но хората сигурно са носели по повече от едно оръжие. Имало е поне една пушка. Може да са били седем хиляди македонци в пълно бойно снаряжение. — Той уморено потръпна и каза: — Ако питаш мен, Ейб, никой няма представа.

— Беше Норма от кантората — обяви Харди.

Франи учеше на масата в трапезарията. Вдигна глава.

— Как е тя?

— Добре, предвид случилото се.

Остави учебника си и попита:

— Какво?

— Обадил й се лейтенант Лание от отдел „Убийства“. Един от съдружниците работел до късно и му дал домашния й телефон. Поискал да узнае къде съм бил през целия следобед. Никога досега не са й звънели от полицията, за да я питат такива неща. Надявала се да нямам нищо против, че първо им казала, преди да ме попита. Уверих я, че нямам нищо против. Дала им и телефонния номер на Филис. Искаше да знае за какво става дума.

— Ти какво й каза?

— Че нямам представа.

Франи бутна стола си назад и отметна един непослушен кичур от челото си.

— Какво е казала на Лание?

— Че съм бил в кабинета си.

— През целия следобед?

— До малко след три и съм работил.

Харди беше свалил бронираната си жилетка в пикапа и на път за площад „Жирардели“ и Общинския кей, където щяха да се освободят от оръжията, попита Макгайър дали може да го остави обратно на улица „Сътър“.

Влезе през гаража и по вътрешния асансьор се качи на третия етаж. В кабинета си облече костюма, който държеше в дрешника си. След това — беше около три часа — се върна по стълбите във фоайето, понесъл предишните си дрехи, ботите и всичко останало в една торба за пране, която на път за вкъщи щеше да остави в „Сейнт Винсънт дьо Пол“. Във фоайето поздрави Филис и размени няколко съчувствени думи с нея. След това се отби при Норма и й каза, че просто не може да се съсредоточи след новината за Дейвид. Вече няколко часа се опитвал да свърши някаква проста административна работа, но не бил в състояние да работи, затова си отивал у дома. Предложи й да направи същото. Утре щели да започнат да събират отломките, ако могат.

Тя се изправи и отново го прегърна. За малко не припадна от болка на мястото, където куршумът се бе размазал в жилетката, но тя сигурно си бе помислила, че причината за сълзите му е смъртта на Фрийман. Донякъде сигурно беше така.

— Била е категорична. Бил съм там през целия ден. Надявала се, че е трябвало да каже точно това.

— А ти какво й каза?

— Че това е истината. Нима може да е било другояче?

Всички работеха извънредно.

В десет и половина Лание беше зад бюрото си в управлението. Спокойно можеше да се каже, че временно той е действителният началник на отдела, но дълго нямаше да се премести в кабинета на Джърсън, дори и да го издигнеха официално на поста. Кунео и Ръсел имаха виновни изражения, докато седяха там, и Лание не ги винеше за това. Нещо в разследването им трябва да се бе объркало сериозно и след днешното клане двамата изглеждаха крайно объркани и притеснени.

Тази вечер Кунео изпълняваше целия си репертоар, като свиреше на невидими барабани — думкаше на големите тъпани, биеше барабанчето и от време на време удряше чинелите. Лание се питаше какво ли става в главата му, защото очевидно част от него нямаше никаква представа за това перкусионно изпълнение.

— Не мога да проумея какво изобщо е накарало Тию да взема отпечатъци от дома на Холидей. Искам да кажа, какво е знаел той, което не е известно на нас.

— Въпросът е какво знаем сега, Дан.

— За кое?

— За отпечатъците от дома на Холидей, например. Какво означават те? Приятели ли са били, или какво?