Джон Лескроарт: Първият закон

— Играели са заедно покер у Силвърман — каза Кунео. — Но дали са се движили заедно? Не, според мен не.

— Но и двамата са били в апартамента на Холидей.

— Съмнявам се. — Кунео ускоряваше темпото. — Не. Не е така.

— Чакай малко, Дан, чакай малко — каза Лание. — Не питах дали са ходили в дома на Холидей. Вече знаем със сигурност, че са били там. Намерихме отпечатъците им. Въпросът е защо.

— Може да са играли там покер един-два пъти.

— Но защо, ако не са били приятели? — Лание изгледа двамата един след друг. — Не знам повече, отколкото знаете вие, ясно? Всъщност знам много по-малко за тези случаи. Моля ви да си помислите защо тези отпечатъци са били достатъчна причина за смъртта на Пол, ако е бил убит. И какво могат да означават.

Празни изражения, докато Кунео внезапно не прекрати френетичните си движения. В стаята сякаш настъпи вакуум. Заговори едва чуто.

— Какво каза, Дан? — попита Лание.

Кунео вдигна поглед и изпусна дълга, въздишка.

— Означават, че са подхвърлили доказателствата — каза той. — Станало е, както предполагаше госпожа Силвърман… Ако са подхвърлили…

Той отново млъкна и впери поглед към бюрото на Лание.

— Ако са подхвърлили какво, Дан? — попита Марсел.

— Уликите у Холидей — каза Кунео. Докосна слепоочията си и ги стисна толкова силно, че пръстите му побеляха. — Мили боже, мили боже!

Мишел седеше в големия стол до панорамния си прозорец, от който не се виждаше нищо навън в мрака на нощта. Настолната лампа до нея светеше и стаята зад гърба й и собственият й нещастен образ се отразяваха върху стъклото на прозореца. Беше се сгушила в едно кресло, което не й предлагаше никаква утеха, беше се свила на съвсем малка топчица. На масичката до нея имаше недокосната чаша бяло вино и един плик. В ръка държеше съдържанието на плика, две страници от собствените й листове — без заглавна част, без рамка, само най-обикновен плътен лист, не съвсем бял, с прозиращи нишки на хартията.

Седеше неподвижна и се чувстваше съвсем празна вече двайсет минути, откакто прочете писмото за втори път, докато погледът й не се проясни достатъчно, за да го препрочете отново.

„Скъпа Мишел,

Както знаеш по-добре от всеки друг, много ми се искаше да ме възприемат като най-големия веселяк на света. Така очакванията са ниски — както от моя страна, така и от страна на приятелите ми към мен. Не обещавам нищо, освен може би приятно прекарване тук и сега, и тъй като не претендирам да съм задълбочен и сериозен, никой не може да се разочарова, когато не успея в нещо, когато се издъня, когато се напия или се надрусам и извърша някоя от многото глупости, които са ми коствали самоуважение и приятели.

Когато се замисля за времето, когато бях женен за Ема, особено за няколкото месеца след раждането на Джоли, понякога се питам какво се случи с човека, който бях тогава. Когато изведнъж за кратко време нямах нищо против усещането, че нещата имат значение.

Всъщност всичко имаше значение.

Беше странно, но в действителност установих, че бих искал Ема и Джоли да очакват нещо от мен, да искат да се проявя в най-добрата си светлина. Преди винаги бягах от това и си казвах, че съм само един палячо, плитък като плоска чиния. Вероятно защото се боях, че ако се опитам да стана нещо повече, ще се проваля. Истината е, че ако не опитваш, никога не грешиш. Няма спор.

Но се случи нещо необикновено. С моите момичета осъзнах, че колкото повече признавам обичта си към тях, толкова по-хубав става животът ми. Започнах да опитвам стотици различни неща и успехите ми ме смайваха. Бях верен, например, и исках да бъда верен. Изведнъж вече не изпитвах нужда от други жени като резервен вариант, ако Ема ме зареже, защото не я заслужавам. Или ако ми изневери. Знаех, че това никога няма да се случи. Вярвах във всички нас, колкото и сантиментално да звучи това. Нещо дълбоко в мен се бе размърдало и наместило и сега спокойно можех да сваля гарда и да си поема въздух. И да се наслаждавам на живота.

Не знам какво у мен ме караше преди това толкова да се страхувам от обвързването, но постепенно животът ми с тях се превърна в единственото нещо, което наистина желаех. Аз, Ема и Джоли. Това беше целият ми свят.

И той свърши, разбира се.

Какъв лековерен глупак се оказах, а? Да вярвам във всичко това? Да смятам, че ще трае вечно. Да говоря за сантименталност. За глупост. Е, вече никога нямаше да ми се случи подобно нещо. Целта ми беше да се напия здравата, да продължавам в същия дух, да рискувам парите, работата си и всичко останало, защото само така можех да се проваля напълно. Можеш да изгубиш всякаква надежда, да стигнеш до дъното, а това е истинската свобода. И бездруго нищо от това няма значение, нали? Възползвай се от всяка възможност за физическо удоволствие и се увери, че е само физическо, нищо повече. Щастието беше просто един миг и толкова. Не можеше да става и дума животът ми да добие собствена форма и да носи удовлетворение.