Том Егеланд - Пазителите на Завета

— Кой?

— Племенникът на Снори. Той обединил всички исландски вождове и станал толкова влиятелен, че крал Хакон трябвало да го повика в Норвегия, където Тордур се напил до смърт.

В друго допълнение се споменаваше за „свещената пещера“. Остатъкът от изречението бе изтрит с такава сила, че кожата бе станала почти прозрачна.

Свещената пещера?

Беше почти девет часа, когато най-накрая успяхме да разбием кода.

Както обикновено, Терйе се оказа прав. Ключът за разбиването на кода бяха числата десет и седем. Започнахме от първата буква и след това заменихме всяка десета буква от основния текст със седмата буква надолу по латинската азбука, използвайки метода на Цезар. Така разкрихме следното послание:

— Значи вие сте открили тялото на Сира Магнус?

Старши полицейският инспектор от Боргарнес изглежда така, сякаш е бил отхранен с развалена риба и рибено масло с изтекъл срок на годност. Всичко в него, очите, косата, кожата и гласът, е сиво и безцветно. Той седи зад подреденото си бюро, върху което грее снимка на госпожата и младшия старши полицейски инспектор, прегърнали малък пудел, който несъмнено се казва Бонзо. Инспекторът нетърпеливо потропва с пръст върху папката, отворена пред него.

— Да — отвръщам аз.

— Пълно име?

— Бьорн Белтьо.

— Норвежец?

— Да.

— Коя година сте роден?

— 1968.

— Професия?

— Археолог. Доцент в Университета в Осло.

— Каква работа сте имали в Снорастофа?

— Работих със Сира Магнус върху изследователски проект.

— Откъде сте сигурен, че неговата смърт е възникнала в резултат на убийство?

— Защото го открих да лежи мъртъв в горещия извор.

— Може да му е прилошало.

Старшият инспектор не е готов да приеме, че един добродушен божи служител може да бъде убит в Рейкхолт. Рейкхолт не е голям град. Малкото хора, които живеят в него, са мирни и праведни. Само туристи и учени посещават това изолирано от цивилизацията място, с неговата красива църква, музей и това, което е останало от фермата на Снори.

— Откраднали са нещо — казвам аз.

Той изучава лицето ми, което е бяло като тебешир. Очите зад дебелите стъкла на очилата ми са червени. Аз съм късоглед и нервен. Освен това съм неудобство за старшия инспектор. Виждам, че той не иска Сира Магнус да е бил убит. Едно убийство ще му дойде в много.

— Какво са откраднали? — пита ме.

— Древен ръкопис.

— Искате да кажете, че Сира Магнус е бил убит заради някакъв ръкопис?

— Не просто някакъв ръкопис. Codex Snorri.

— Какво е това?

— Колекция от пергаменти с текстове, датиращи от единадесети до тринадесети век.

Тишина.

— Написани от Снори?

Мускулен спазъм във веждата на старшия инспектор.

— Дълга история.

Чайка прелита край прозореца отвън, след това се спуска стремително към земята, търсейки нещо за ядене.

— Доколкото знам, ръкописите на Снори се пазят в исландската колекция от ръкописи на института „Арни Магнусон“ в Рейкявик — казва инспекторът.

— Не всички. Някои. Има други ръкописи в Копенхаген, Упсала, Утрехт.

— И един в Рейкхолт, в къщата на Сира Магнус?

— Той го откри едва преди няколко седмици.

— А това откритие бе ли оповестено?

— Днес. Затова отидох в Рейкявик. Преди да го намеря убит.

— Според вас кой е откраднал ръкописа?

— Същите хора, които са го убили.

— Защо са го откраднали?

— За да го продадат, предполагам. Ръкопис от Снори би бил изключително ценен за всеки колекционер.

— Разбирам.

За щастие в момента полицаи от Рейкявик пътуват насам. Мисля си, че старши полицейският инспектор не желае да се замесва в разследване на убийство и изчезване на национално съкровище.

— Проектът, върху който сте работили… — започва той.

— Доста е сложно.

— Опитайте все пак.

— Работихме върху теорията, че Снори е оставил тайни инструкции в текстовете си.

— Тайни инструкции?

— Кодове. Карти. Свещена геометрия.

— Разбирам.

Няма никаква представа за какво говоря.

— Предполагаме — обяснявам аз, — че Снори е знаел, че предците ни са построили голям брой църкви, манастири, ферми, крепости, съобразно свещен геометричен порядък, основан върху питагорейската и неоплатониската философия и математика.

В собствените ми уши думите ми звучат така, сякаш смисълът им се е изгубил някъде по пътя между мозъка и езика ми.