Том Егеланд - Пазителите на Завета

— Аз съм ужасен човек!

Сира Магнус още не се бе разбудил напълно. Когато нахлух с преводите на Терйе, той седеше до кухненския прозорец и пиеше кафе. Изглеждаше ужасно. Както много от нас, той се бе поддал на меланхолията и самосъжалението. От опит знаех, че когато човек е в такова настроение, той не бива да бъде насилван да прави каквото и да било. Аз си налях малко от току-що свареното кафе, което бе пълно с недосмлени зрънца, и седнах на кухненската маса.

— Слушай — казах аз, пъхайки захарна бучка в устата си, — това, което ти наричаш кражба, не е нищо повече от временно заемане на пергаментите. И всичко това в името на науката.

Въздишката му бе тежка като Деня на Страшния съд.

— Магнус, утре ще отида в института и лично ще регистрирам откритието. Те ще проявят разбиране. Така този товар ще бъде смъкнат от сърцето ти.

— Наистина ли вярваш, че милостивият дар на прошката няма граници?

— Приятелю…

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Има още. Аз…

— Кажи ми тогава. Не може да е нещо толкова ужасно!

— Трябва да дадем кодекса на института.

— Разбира се. Когато двамата с теб свършим работата си с него. Аз ще говоря с тях. След това както институтът, така и Господ Бог, могат да теглят чертата под това, което си направил.

— Бьорн… поканих и други хора да дойдат. Утре.

— Какви хора?

— Изпуснах се. Разприказвах се твърде много.

— Кой ще дойде?

— Експерти. От института „Шимър“. Искат да изследват пергаментите.

— Казал си на института „Шимър“?

Бях имал вземане-даване с института „Шимър“ след вълнуващото откритие на Кивота на свещените тайни в едно поле близо до манастира „Верне“ в Йостфол. Това е един от водещите теологични изследователски центрове в света, който се намира в една скалиста пустиня в Близкия изток.

— Сега не ми се навлиза в подробности. Може би по-късно. Но от института са изпратили хора.

— Тогава по-добре да започваме веднага! Не бива да им даваш кодекса!

— Те просто искат да го разгледат.

— Така казват . Ще ти предложат цяло състояние за него.

Той понечи да отвърне нещо, но само поклати глава.

— Имам новини, които ще подобрят настроението ти.

Аз му показах страницата с превода на Терйе на текста, който бе успял да разшифрова през нощта. След това му го прочетох. Посочих препратката към „Сагата на Светия кръст“.

— Проклет да съм! — възкликна той. След това глътна остатъка от кафето си и изплю недосмлените зрънца. — Хайде! Имаме работа за вършене!

Преводът на Терйе на кодирания текст бе развълнувал Сира Магнус толкова силно, че трябваше да подтичвам след него, за да не изостана. Магнус отключи тежка метална врата в един от страничните коридори на Снорастофа, двамата прекосихме църквата и слязохме в музея, който се намираше в мазето.

Оригиналният ръкопис на „Сагата на Светия кръст“ бе изложен в стъклена витрина в дъното на музея. Сира Магнус отвори витрината и извади ръкописа.

— Снори написал сагата скоро след като се опълчил срещу крал Хакон, избягал от Норвегия и се върнал в Исландия — каза той.

— Текстът е спорен.

— Всичко, което Снори е писал, е спорно. Събитията, които той описва, са се случили преди векове. Може би досега сме възприемали разказите му погрешно. Не е ли възможно Снори да се е опитвал да ни каже нещо — без да го казва направо?

Сира Магнус пренесе книгата до една продълговата маса и се наведе над него. Той посочи трите символа: анкх, руна на Тир и кръст.

— Същите символи, които са изписани в кодекса. Виждаш ли текста в полето? Кратките допълнения встрани от основния текст? Същият почерк като в кодекса на Снори! Основният текст, инициалите и цветните илюстрации несъмнено са работа на писари. Но не е ли възможно самият Снори да е изписал добавките в полето? По правило, когато ръкописът се преписва, те се пропускат. Писарите, които преписват оригиналите, обикновено решават, че написаното в полетата не е важно.

Двамата със Сира Магнус прекарахме целия ден и по-голямата част от вечерта, четейки оригиналния ръкопис на „Сагата на Светия кръст“. Четяхме го бавно и методично, дума по дума, буква по буква. Ако има едно нещо, което да обединява всички учени, то това е търпението. От време на време аз се обаждах на Терйе за съвет. Често се случваше Сира Магнус да възкликне от удоволствие, сочейки някоя красиво изписана буква или прекрасна алитерация.

— Виж! — извика той внезапно. — Текстът в това поле споменава Тордур Пелтека.