Том Егеланд - Пазителите на Завета

Разбира се, може да е била полицията. Възможно е в Исландия да имат правото да претърсват апартамента на главния заподозрян, без да му казват. Но не бих изключил възможността да са били убийците на Магнус.

Обикалям апартамента, за да съм сигурен, че съм сам. Дърпам завесите. Поглеждам под леглото и в гардеробите. Проверявам мобилния си телефон на нощното шкафче. Имам две съобщения. Едното е гласова поща, другото е снимка. И двете са от Сира Магнус. Гласовата поща е записана в 13:42 часа, точно преди неговата смърт.

— Здравей, Бьорн, аз съм — казва гласът от гроба. Звучи развълнуван и напрегнат. — Онези чуждестранни експерти, за които ти казах… от института „Шимър“… в момента вървят към мен от паркинга. Доста голяма компания. Ще ти изпратя снимка. — Той се засмива нервно. — Ти познаваш някои от техните хора — разпознаваш ли някого? Просто ми се стори, че… О, не знам. Просто исках да знаеш. До скоро.

Снимката не е с много добро качество и е направена през прозореца на дневната, онзи с изглед към паркинга. На заден фон виждам возило 4×4. Към къщата вървят четирима мъже. Единият е голям колкото външна тоалетна.

Старшият инспектор ми казва, че е твърде късно, за да предприеме нещо във връзка с новата информация по случая. Ще дойде утре рано сутринта. Моли ме междувременно да му изпратя снимката.

Питам го дали полицаите са претърсвали апартамента ми.

— Не. Трябва ли? — добавя той и се засмива.

Утринното слънце облива Рейкхолт с толкова ослепителна светлина, че градът изглежда преекспониран. Под гребените на вулканичните планини, окупирали хоризонта, се надига геотермична пара, образуваща дълги, криви спирали, които слабият бриз постоянно разсейва и смесва една с друга.

Затварям вратата и излизам на тревата пред Снорастофа. Тишината е абсолютна.

Веднъж посетих къщата, където Леонардо да Винчи бе живял като дете, и бях дълбоко развълнуван от мисълта, че Леонардо бе гледал към същите тоскански хълмове, покрити с маслинови дръвчета и лозя. Изпитвам същото чувство сега, загледан в Рейкхолт. Същите хълмове са изпълвали хоризонта, когато двадесет и седем годишният Снори е крачил тук. Тогава той вече е бил могъщ вожд.

Полицейска кола завива в паркинга. Гумите скърцат по чакъла. Местният старши инспектор е дошъл чак от Боргарнес, за да конфискува мобилния ми телефон и да разгледа сцената на престъплението по-внимателно. Може би също така да провери да не би този подозрителен албинос Бьорн да е събрал всичките си узита и извити арабски ками и да е изчезнал под прикритието на нощта. Или просто съм параноик? Каквато и да е истината, той върви към мен, ръката му е протегната, а лицето му е разкривено в нещо, което може да се нарече усмивка. Гледаме се известно време с присвити от утринната светлина очи. Той е току-що обръснат; кожата на челюстта му е червена и раздразнена. Пита ме дали може да заеме мобилния ми телефон, за да анализира гласовата поща и снимката.

Пита ме кои са експертите. Казвам му, че не знам.

— Ще ги намерим! Вчера на връщане от Рейкявик разминахте ли се с някакви особени автомобили?

Пътят с кола от Рейкявик до Рейкхолт отнема час и половина и минава през пейзаж, който може да ви накара да си помислите, че се намирате на повърхността на Марс. Всяка втора кола в Исландия е 4×4. Така че защо една от тях ще е различна от останалите?

— Имаме свидетелски показания, потвърждаващи това, което виждаме на снимката — обяснява той. — Черен „Блейзър“ е бил видян да напуска сцената на престъплението с висока скорост… — той се консултира с бележника си, — … в четиринадесет часа. Фирма за коли под наем в Рейкявик е отдала „Блейзър“ на група чужденци. Двама полицаи стоят на пост там и чакат чужденците да върнат колата.

— Чужденци?

— Араби. От Емирствата, според паспортите им. — Кратка пауза. — Имате ли някакво предположение защо Сира Магнус е поддържал контакти с араби?

Лъжата може да бъде толкова много неща. Изкривяване на истината. Премълчаване на цялата истина. Казвам му, че не знам за съществуването на връзка между Сира Магнус и Емирствата.

Растящ страх се гърчи в стомаха ми като нещо живо. Съмнителни служители от института „Шимър“. Колекционери. Богати ексцентрици, които биха направили всичко, за да се докопат до една уникална историческа находка. Но не споделям тези мисли със старшия инспектор. Той не би разбрал. Самият аз едва разбирам.

Когато старшият инспектор си тръгва, аз звъня на свой познат от института „Шимър“. Обяснявам му какво се е случило и го питам кого са изпратили тук. Той твърди, че не са изпратили никого.