Том Егеланд - Пазителите на Завета

— Нашите предци са използвали тези древни науки във всичко, от съставянето на карти, до строенето на викингски кораби и дървени църкви.

Воал от неверие се е спуснал пред очите на инспектора. Той спира да пише. Може би така е по-добре. Има много неща, които не му казвам. Има много неща, които не мога да му кажа. Защото не знам. Защото не разбирам. Не казвам нищо за кода, който вчера вечерта двамата със Сира Магнус успяхме да разбием. Понякога е по-добре да не казваш цялата истина.

— Аз не съм археолог — казва старшият инспектор. — Нито съм историк. Разбирам, че подобно откритие може да бъде много вълнуващо за вас, експертите, но на мен ми изглежда повече от невероятно някой да убие за него.

Този път аз мълча. Точно тази мисъл ми бе хрумнала и на мен.

Прекарвам следващия час и половина в опити да му обясня, но ставам все по-сигурен, че това, което му казвам, повече го обърква, отколкото му помага да разбере за какво говоря. Въпросите му са съвсем неадекватни. Убеден съм, че не разбира по-голямата част от това, което му казвам. Всъщност същото може да се каже и за мен.

По средата на разпита пристига детектив от Rikislogreglustjorinn, както наричат полицията тук в Исландия. Той хвърля прозрачен найлонов плик на масата пред инспектора. Очилата на Сира Магнус, които момчетата на старши инспектора не бяха успели да намерят на дъното на горещия извор. Инспекторът е обиден. Двамата влизат в съседния кабинет. Чувам разгорещения им разговор през стената. После се връщат и разпитът продължава. Детективът от столицата сяда до прозореца. Няколко пъти ме поглежда така, сякаш не е сигурен дали не ми хлопа дъската. След известно време ме пита къде съм бил по времето, когато Сира Магнус е умрял. Казвам му, че съм бил с професор Тран Сигурдсон в Института „Арни Магнусон“ в Рейкявик.

Веднага след това ме извеждат от стаята и ме вкарват в килия. Арестуват ли ме? Седя в килията четиридесет и пет минути, преди да се върнат. Едва сега детективът от Рейкявик се ръкува с мен и ми се представя. Когато исландец казва името си, то звучи така, сякаш устата му е пълна с мраморни топчета.

— Просто трябваше да проверим, че сте този, за когото се представяте, и да потвърдим вашата история.

— Мислили сте, че аз съм удавил Сира Магнус?

Нито един от двамата не ми отговаря. Най-накрая старшият инспектор казва:

— Моят колега от Rikislogreglustjorinn реши, че трябва да бъдете третиран като заподозрян, за да можете да разполагате с правата на заподозрян…

Думите са изпълнени с негодувание. Високопочитаният старши инспектор, блюстител на реда и уважаван член на обществото току-що е бил пренебрегнат от по-висш полицейски служител от столицата. Донякъде му съчувствам. Балансът на силите се е променил. Сега старшият инспектор е на моя страна. Двама срещу един.

Разпитът продължава. Казвам им дори по-малко от малкото, което знам. Старшият инспектор и детективът си водят бележки. Виждам как си записват някои ключови думи и фрази с напълно очевидна липса на интерес и скоро осъзнавам, че полицията в Боргарнес и Rikislogreglustjorinn никога няма да могат да проследят всички нишки, които двамата със Сира Магнус започнахме да разплитаме.

Значи трябва да го направя аз.

Когато се връщам в Рейкхолт, вече се е свечерило.

Полицаите са завързали жълти пластмасови ленти с logregla, изписано върху тях около апартамента на Сира Магнус. Лентата пърха на силния северен вятър. Известно време стоя и я слушам. След това слизам при горещия извор.

Полицейските коли са изчезнали. Линейка е откарала Сира Магнус в института по съдебна медицина в Рейкявик. Патолозите там ще го нарежат на малки парчета, за да открият какво го е убило.

Но журналистите все още дебнат. Надушват кръв. Репортер от телевизия Stod 2 говори в микрофон, окъпан от светлините на две камери. Журналисти и фотографи от Morgunbladid, Frettabladid и GV кръстосват сцената на престъплението. За щастие не ме забелязват. Кръжат около горещия извор нетърпеливо и безцелно.

И през цялото време аз виждам Сира Магнус пред себе си. Опитвам се да разбера, да намеря обяснение. Накрая тръгвам към апартамента в Снорастофа.

Веднага разбирам, че някой е бил там.

Апартаментът е точно толкова подреден, колкото когато излязох. Но имам чувствителен поглед. Знам точно къде и как оставям принадлежностите си. Като лаптопа ми, например. Бележките ми. Десният чорап с дупката на петата.

Някой е бил тук и е разглеждал вещите ми. Но не е взел нищо. Освен моето спокойствие.