Том Егеланд - Пазителите на Завета

— За подобно изумително откритие бихме изпратили професор Осман, професор Рол, професор Дънхил, професор Силберман, професор Финкелщайн, професор Филипс и със сигурност професор Фрийдман. Но първо бихме се опитали да убедим Сира Магнус да донесе кодекса тук в института.

Около обяд се качвам на колата и тръгвам за Рейкявик. Пътят минава покрай изоставени ферми, кошари за овце и инсталации за термична пара. Вулканичните планини изглеждат така, сякаш са готови да избухнат всеки момент. От време на време пътят прави напълно безпричинни завои, без съмнение, за да избегне някой хълм или скала, където местните хора вярват, че живеят феи. Исландците изпитват огромна почит към невидимите huldufolket, техните феи и елфи, които живеят в скалите сред пущинака. Когато някой исландски инженер е начертал път, минаващ през камък, в който несъмнено живее цяло семейство феи, строителните работници избягват пълната обществена катастрофа, заобикаляйки камъка.

Виждам десетки подозрителни автомобили в страничното си огледало. Черни „Блейзър“-и. Но може да е просто някой исландец, излязъл да покара своя черен „Блейзър“. Или пък проклетите феи ми погаждат номера.

Черният „Блейзър“ в страничното ми огледало ме изпреварва и се оказва, че всъщност е тъмносин „Фолксваген Туарег“.

Всеки има своите демони.

Моите са безименни. Но ги познавам, така както вие познавате вашите. Те спят дълбоко вътре в мен, някъде между стомаха, червата, черния дроб, бъбреците и всичката полусмляна храна, която ми дава енергия. И понякога показват грозните си физиономии.

Никога не съм имал проблем с алкохола. Но дъвча антидепресанти така, както някои деца дъвчат плодови бонбони. Щастливото хапче, нали така го наричат. Но не ме правят щастлив, просто ми помагат да държа ноктите на нервното напрежение на разстояние. Не ме разбирайте погрешно. Не съм луд. Но понякога страдам от нерви. Да страдаш от нерви не е по-лошо от това да страдаш от диабет или от цисти. Но хората гледат на проблемите с нервите по различен начин. Отстъпват крачка назад. Разбирам. Нерви, а? Даряват ме със съчувствена и леко напрегната усмивка. Сякаш имам сатър, скрит в ръкава на ризата си, а главата ми е пълна с гневни и зли писъци.

Два пъти съм бил в психиатрична клиника. И двата пъти това ми бе от полза. Всъщност психиатрична клиника звучи твърде студено и безлично. Не използвам и думите „лудница“ и „санаториум“. Наричам заведението „клиника за нерви“. Моето собствено кукувиче гнездо. Там всички се чувстват по-добре, по-сигурни, под строго наблюдение и контрол.

Това също е част от мен.

Знам, че мога да бъда труден човек. Трудно ми е да правя това, което ми кажат. Най-вероятно това е причината да не съм професор, а доцент. Властта и правилата ме провокират. Другите хора ме провокират. Съществуването ме провокира.

Не съм лесен човек за съжителстване.

Имам полубрат, когото виждам рядко, и доведен баща, когото всячески избягвам. Той е моят шеф в университета в Осло.

Майка ми умря миналата година. Рак на лимфните жлези.

Преследвачите ми са изчезнали.

След няколко мили и едно плащане на пътна такса, пътят се разширява и асфалтът е нов. Магистралата до Рейкявик не заобикаля домове на феи. Изпитвам съчувствие към горките невидими създания, чиито домове са били разрушени от безмилостните булдозери, благодарение на обичта към правата линия, обща за всички инженери. Сега те се реят из пустошта, бездомни и самотни, главите им са пълни с мисли за отмъщение и планове за извършването на пакости.

Затова махвам през прозореца на колата си. Винаги симпатизирам на аутсайдера.

Институтът „Арни Магнусон“, който помещава исландската колекция от ръкописи, се намира в най-затънтената част от университетския кампус. Повечето хора потреперват от смущение при вида на сивата безлична фасада като всяка университетска сграда. Аз винаги чувствам топла, светла радост: върнах се вкъщи.

Професор Тран Сигурдсон, доктор по философия, седи прегърбен зад бюрото си и изучава някакъв текст, а устните му се движат безшумно, сякаш произнасят молитва. Името и дългата му титла блестят върху бронзова плака, която заплашва всеки момент да падне от бюрото му. Когато почуквам върху полуотворената врата, той вдига глава, става и се ръкува с мен.

— Така, така — казва той, — моите съболезнования.

Когато Арни Магнусон върнал в Исландия древните ръкописи, след като бил посветил живота си на тяхното издирване и събиране, този ден бил обявен за национален празник. Малко преди да умре през 1730 г., Магнусон завещал цялата си колекция от ръкописи на Университета в Копенхаген. Едва през 1970 г. Исландия успя да си ги върне. Събитието бе предавано на живо по телевизията. Работници и деца си взеха един ден ваканция. Домакини, трудоваци, студенти и скитници се събраха на пристанището и зачакаха кораба Den Arnamagnceankse, носещ ръкописите, да пристигне в Рейкявик. Исландците знаят как да се грижат за това, което е тяхно.