Том Егеланд - Пазителите на Завета

Започваме да броим 666 стъпки от Льогберг . Студентите ни следват в линия като патенца. Прекрачваме скали от лава и тревисти могили. Високо над главите ни кръжи ято птици. Вулканичните върхове дращят облаците.

След четиристотин стъпки спираме. Чувствам се обезкуражен.

— Ако тук имаше пещера, тя несъмнено щеше да бъде открита преди години!

— Зависи колко добре е била скрита. Когато Хауърд Картър откри гробницата на Тутанкамон в Долината на царете, археолозите я бяха търсили с десетилетия.

След още двеста стъпки пред нас се изпречва назъбено острие от лава и трябва да решим дали да продължим надясно или наляво. Тръгваме по склона на скалата.

След още шестдесет и шест стъпки стигаме.

И там няма нищо.

Сцепената скала се извисява десет-петнадесет метра над нас, а основата й е осеяна с остри камъни, сипеи, покрити с мъх и някое и друго упорито растение.

Прочитам инструкциите още веднъж. Числото на звяра, 666, бележи пътя по продължение на скалата от камъка Льогберг до Скалдбрейдур. Двамата с Тран се споглеждаме обезверени.

— Няма пещера — потвърждавам аз и изритвам един от лежащите наблизо камъни.

— Снори може да е използвал естествена пещера в скалата и после да я е скрил — предлага Тран, — по същия начин, по който египтяните са запречвали входовете на царските гробници с камъни след края на погребалната церемония.

— Но нали местните хора щяха да забележат, ако една естествена пещера в скалата бъде скрита?

— Местни хора? Огледай се. Можеш ли да си представиш по-отдалечено и безлюдно място? А освен това по времето на Снори то е било още по-безлюдно, ако това изобщо е възможно. Най-видните исландци са идвали на остров Тингвелир веднъж в годината. Едва ли някой от тях би обърнал особено внимание на факта, че входът на пещера, който предишната година е бил отворен, сега е запречен от скално срутване.

— Не е ли било твърде рисковано нещо да бъде скрито в пещера на този остров?

— Точно обратното. Винаги е имало някаква тайнственост, свързана с Тингвелир. Нещо почти свещено. За Снори това би бил един съвсем очевиден избор.

Поглеждаме към сипеите в основата на скалата.

— Мислиш ли, че входът на пещерата може да бъде скрит в някой пролом или в процеп под земята? — пита ме Тран.

— И след това покрит с камъни?

Двамата отново поглеждаме към сипеите.

Започваме да копаем, студентите също се включват.

Едно от нещата, които научаваш, занимавайки се с археология, е да бъдеш безкрайно търпелив. Археологията е най-подходяща за тези, които са търпеливи, педантични, щателни и скромни. Все пак в археологията рядко се случва някой да се прочуе, а по-голямата част от работата е свързана с ровене из огромни количества почва, глина и почти неразбираеми формуляри за регистриране и каталогизиране на находките. Веднъж на всяко столетие някой открива нещо умопомрачително като Тутанкамон или Троя.

След повече от час сме успели да изровим около метър от сипеите. Нищо. Камъните тупкат на земята зад нас и се търкалят в купчини и преспи. Не след дълго сме принудени да образуваме редица, а камъните се предават от човек на човек.

Трябва да сме изровили поне няколко тона камъни, когато внезапно едно младо момиче, което не можах да не забележа, надава вик. Всички спираме. Разпръсвам малки камъни и чакъл във всички посоки, докато тичам към нея.

Някой е издълбал правоъгълна ниша в повърхността на скалата, на дълбочина от около десет сантиметра. С треперещи пръсти, аз избърсвам пръстта и мъха. Студентите ахват.

В камъка са издълбани три символа.

Анкх, руна на Тир и кръст.

Придружаваме студентите обратно до паркинга и ги лъжем, че ще продължим с разкопките на сутринта. Те протестират. Искат да изследват пещерата. Сега. Искат да разберат какво сме намерили. Сега, не утре. Разбирам ги. Но нямаме нужда от тях. Тяхното присъствие и любопитство само ще усложни и забави работата. Тран им казва, че ще прекара остатъка от деня в правене на измервания и подготвяне на пещерата за утрешната екскавация. Солидната му репутация придава авторитет и истинност на лъжите му. Неохотно и съвсем видимо разочаровани, студентите поемат към Рейкявик. Двамата с Тран стоим напълно неподвижно, чакайки и последният минибус да изчезне отвъд хоризонта. След това хукваме обратно и продължаваме с преместването на камъните.

Отнема ни малко повече от два часа да открием входа на пещерата. Час и половина по-късно вече сме махнали достатъчно камъни от входа.