Том Егеланд - Пазителите на Завета

Тран завързва найлоново въже за един камък близо до отвора. Стискайки въжето с всичка сила, аз стъпвам в дупката и се спускам надолу в мрака. Не след дълго краката ми стъпват върху неравна земя.

Пещерата не е особено голяма. Слънцето изпраща един-единствен заблуден лъч светлина през отвора.

Тран се спуска по-бързо и аз го хващам с две ръце.

Намираме се в естествена пещера във вулканичната скала. Тя е дълбока четири или пет метра и широка около два-три метра. Включваме лампите на каските си. Светлината отскача от стените и се плъзга по тях. Тран привлича вниманието ми. До западната стена виждам нещо като олтар, изграден от старателно оформени парчета лава. Тъй като е направен от същия материал, който съставя всичко, което го заобикаля, олтарът е доста добре замаскиран. Тежка, гладка каменна плоча лежи върху продълговатата му форма.

С Тран заставаме от двете страни на плочата и я повдигаме. В дупката под нея виждаме черно ковчеже.

Бавно и внимателно, двамата вдигаме ковчежето до ръба на кухия олтар. Аз прокарвам нокът по повърхността му.

— Прах? Сажди? Лава? — пита ме Тран.

— Нито едно от трите.

Започвам да стържа по-настойчиво с нокътя си. Първото ми предположение е било правилно. Ковчежето е потъмняло.

— Сребърно е — казвам му.

Опаковаме сребърното ковчеже в насмолен брезент и го отнасяме на паркинга. Използваме въжета, за да го качим в багажника на тойотата „Ланд круизър“ на Тран.

Толкова сме развълнувани, че през цялото време мълчим като риби.

Тран излиза на главния път за Рейкявик. Той е напълно прав. Не виждаме нито една друга кола. Прекосяваме лунния пейзаж с повече от сто и тридесет километра в час. Водите на Тингвалаванет блещукат вляво от нас, а хоризонтът е начупен от серия вулканични зъбери.

Шевролетът „Блейзър“ е паркиран под ъгъл напречно на пътя веднага след възвишението.

Двама мъже стоят от двете страни на колата. И двамата в неестествени пози, ръцете им сключени пред чаталите, сякаш позират за плакат на филм. В ярката слънчева светлина не мога да различа дали държат пистолети.

Тран реагира светкавично.

— Дръж се здраво!

Без колебание, той извърта волана и „Ланд круизър“-ът с трясък слиза от пътя. Неволно надавам уплашен вопъл. Тран стиска зъби и гледа право напред, а от очите му хвърчат искри. Изглежда така, сякаш цял живот в него бе дремал екшън герой, който сега се бе събудил весел, жизнен и готов за приключения; един специално обучен командос, който през последните петнадесет години се бе преструвал, че изучава исландски ръкописи като част от някаква операция под прикритие.

В облак от прах и пясък, ние бързо се отдалечаваме от „Блейзър“-а и главния път. Гумите мачкат неравната земя с гърлено бучене.

Зървам фаровете на „Блейзър“-а през мъглата от прах.

Тран лавира между камъните.

— Движим се по останките от стария път между Рейкявик и Тингвелир — крещи той.

Независимо че караме отпред и виждаме къде отиваме, „Блейзър“-ът бързо скъсява дистанцията помежду ни.

— Позвъни на 112 — инструктира ме Тран.

Започвам да ровя за мобилния си телефон. За щастие има покритие. Когато операторът най-накрая осъзнава, че говоря английски, а не някой тайнствен исландски диалект, и проумява, че ни преследват въоръжени мъже, той изпраща патрулна кола да ни пресрещне. Но е малко трудно да кажеш точен адрес в тази пустош.

„Блейзър“-ът е само на няколко метра зад нас. Изведнъж завива надясно. Опитват се да пресекат пътя ни.

Аз виждам камъка преди шофьора на „Блейзър“-а. Той не успява да натисне спирачката или да извие волана навреме. С металически трясък, „Блейзър“-ът връхлита върху камъка.

И засяда.

Ние продължаваме по черния път още няколко километра, след което се качваме на страничен асфалтов път, който ни извежда на магистралата.

Полицаите се свързват с нас малко преди да стигнем университета. Питат къде сме.

Разбираемо е, че не са успели да ни намерят.

Но фактът, че не са успели да намерят „Блейзър“-а, е по-тревожен.

В института „Арни Магнусон“ ни предоставят празна лаборатория. Един куратор, приятел на Тран, ни помага да отворим ковчежето.

Вътре намираме малка дървена кутия, обвита в кожа и памук. В кутията лежат шест дебели пергаментови свитъка, завързани един за друг с кожена връв и обвити в няколко слоя мека материя.

Изключително бавно и грижливо, ние развиваме първия свитък. Той е в изненадващо добро състояние. Всеки пергаментов свитък съдържа две колони, съставени от малки, симетрични символи. Опитвам се да ги разчета, но символите са напълно неразбираеми за мен, независимо че ми се струват странно познати. Тран не може да откъсне очи от гъсто изписаните страници. Двете колони са написани на различен език. Струва ми се, че лявата колона е на коптски, на който се е пишело и говорело в Египет от около 200 г. пр.Хр. до дванадесети век сл.Хр. Дясната колона сякаш е на староеврейски език.