Джон Нанс - Терористи

Служителите от охраната ги качиха на голям камион на кетъринга, паркиран до дясната предна врата на самолета. Той се издигна на хидравличен кран на тридесет и четири фута над земята до основния салон на самолета, където ги очакваше старшата стюардеса Брита Франц. Американската двадесет и пет годишна поданичка бе висока, добре сложена блондинка, с подчертан немски акцент и излъчваше власт. Китайският митничар, който чакаше с нея, премина бързо през формалностите по паспортната проверка, поклони се и си тръгна.

— Сега, когато и двамата сте законно на борда — каза Брита, — нека ви съпроводя до първата класа, в горния салон.

Робърт погледна първо билета си, после стюардесата.

— Мисля, че сме във втора класа.

Тя се усмихна мило:

— Вече не. Ако нямате нищо против, преместихме ви в първа класа.

— Разбира се, че нямаме нищо против — отвърна Кет бързо, с широка усмивка.

Едва бяха седнали в луксозните седалки и Брита се появи отново. Но този път с ужасно сериозно изражение. Зад нея вървяха двама китайски полицаи.

— Съжалявам… че ви притеснявам, госпожице Бронски, но тези полицаи настояха да…

— Катерин Бронски? — попита един от полицаите с лек акцент.

Тя усети как Робърт застина на седалката до нея. Постара се да изучи очите на полицаите. И двамата бяха млади, с безупречни униформени и напълно лишени от усмивка лица.

— Аз съм специален агент Катерин Бронски от Американското федерално бюро за разследване. С какво мога да ви помогна?

— Трябва да дойдете с нас, моля.

— Не трябва да изпускам този полет. — Тя погледна към Брита. — Колко време имаме?

Стюардесата се намръщи.

— По-малко от пет минути.

— Трябва да дойдете, моля — повтори единият от офицерите. — Вземете и багажа си.

— Вижте, началникът на охраната на летището ни качи на борда — започна Кет, но по-близко стоящия от полицаите поклати отрицателно глава.

— Той е от друга служба — отговори китаецът и махна към стъпалата в края на салона. — Моля.

— Кои сте вие? От коя служба сте?

— Хонконгска полиция — отговори той.

Кет откопча предпазния колан на седалката и стана.

— Една секунда, моля. Изчакайте ме отзад.

Двамата се поклониха и се отдалечиха до началото на стълбичката на първата класа. Кет се обърна към журналиста.

— Робърт, не знам какво става, но след като разбера, ще взема следващия самолет. Ще бъда във Вашингтон дванадесет часа след теб.

— Ще те чакам в Лос Анджелис — каза той.

Тя се взря в него за секунда, премисляйки алтернативата. И каза:

— Добре.

— Там… може да имам да ти кажа още нещо.

Кет го гледаше как надраска нещо на визитката си, след което и я подаде.

— Това е номера на пейджъра ми. Когато пристигнеш в Лос Анджелис, обади ми се на този номер и чакай. Няма да съм далече. Ще се спотайвам в района на града и ще те чакам.

— Скрий се добре.

Тя протегна ръка за довиждане. Робърт я пое и я стисна.

Вратата на Боинг 747 се затвори зад Катерин. Двамата полицаи вървяха напред, тя — след тях и с изненада видя, че багажът й я чака отвън. Взе куфара си. Бореше се с гнева си, че е била измъкната от самолета заради някоя глупава бюрократична формалност. Изглежда някой горе се беше ядосал от действията на шефа на охраната. Но по-странното бе, че на Маккейб бе позволено да остане в самолета. Очевидно тази седмица в Хонг Конг професионалната вежливост не се простираше до представителите на ФБР.

Младата жена издърпа дръжката на куфара си и го затътри след себе си, докато с неохота следваше двамата мъже надолу по ръкава. Тя с нетърпение очакваше срещата с онзи, който бе развалил плановете й.

В края на ръкава Бронски спря и сложи ръце на хълбоците си. Двамата полицаи се спогледаха неуверени в това — какво да правят.

— Къде точно ме водите и защо?

Единият от тях махна към дъното на залата за пътници.

— Насам, моля.

Тя поклати глава.

— Не и докато не ми кажете къде ме водите.

— Трябва да ви заведем в кабинета на началника ни.

— Защо?

Кет видя как пълно объркване преминава през лицата им. Тя въздъхна и отново хвана дръжката на куфара си.

— Няма значение. Да вървим.

След по-малко от двеста ярда те отвориха вратата към малък кабинет. Вътре имаше няколко други полицаи и един мъж в делови костюм, който изглежда заемаше по-висок пост от останалите в стаята. Той държеше в ръка телефонна слушалка.

— Моля — каза мъжът.

Въздухът в стаята бе напоен с цигарен дим. Кет се абстрахира от миризмата и пое слушалката, очаквайки гласа на високопоставен китайски чиновник да прозвучи в другия край на линията.