Джон Нанс - Терористи

— Агент Катерин Бронски от Федералното бюро за разследване на Съединените щати — започна тя възможно най-официално. — Кой е?

От другата страна се разнесе познато щракане, което плавно премина в още по-официален глас.

— Заместник-директор Джейкъб Роудс, също от Федералното бюро за разследване на Съединените щати.

— Джейк? За бога!

— Съжалявам, Кет, промяна в плановете.

Тя хвърли бърз поглед настрани. След това прехвърли цялото си внимание върху Джейк.

— Тъкмо щях да се разръмжа на тези момчета, че ме свалиха от самолета. Какво става?

— Нали знаеш, че имаме консулство в Хонг Конг?

— Разбира се.

— Е, те имат нужда от теб. По-точно имат нужда от федерален агент, който да се справи с някакъв охранителен проблем. Щяхме да изпратим някого следващата седмица, но те настояха.

— Охранителен проблем?

— Не знам подробности, но трябва да са изпратили кола, която да те вземе. Ще прекараш нощта в консулството. Утре сутринта ще те закарат на летището за първия полет, след като се оправиш с каквото там ги безпокои.

— Това нормално ли е, Джейк?

— Незнайни са пътищата на Държавния департамент. Моля те, помогни ни по въпроса.

— Да, разбира се. Самолетът ми сигурно излита в момента.

— Само една нощ.

— Да, но ме бяха сложили в първа класа. Утре ще бъда във втора. — Бронски не спомена нищо за Робърт Маккейб по неподсигурена линия.

— Чух, че речта ти е била истински хит. Поздравления.

— Новините се разпространяват бързо.

— По дяволите, Кет. Ние сме ФБР. Предполага се, че знаем всичко.

— О, не знаех това — засмя се тя, доволна от похвалните му думи.

Шофьорът от американското посолство я чакаше, както бе казал Джейк. Кет го остави да носи куфара й, а самата тя го последва до изхода на блестящия нов летищен терминал. Чудеше се дали мъжете, които се бяха опитали да отвлекат Робърт Маккейб, знаеха, че е била с него.

Цялата история изглеждаше нереална. Ако Маккейб не беше реномиран журналист, човек, репутацията на който тя вече познаваше, щеше да квалифицира поведението му като параноичен делириум.

Я, чакай малко! Какво точно знам за Робърт Маккейб, запита се Кет.

Мисълта й бе прекъсната от двама азиатци, застанали от едната страна на изхода на охраняваната зона. И двамата бяха облечени с тъмни костюми, и я гледаха. Агент Бронски продължи да гледа напред, докато минаваше край тях. Опита се да види с периферното си зрение какво правеха. Бе сигурна, че очите им я следяха.

Бронски спря на стотина фута от тях и погледна през рамо. Двамата мъже бързо обърнаха очи, точно когато две млади жени излязоха от охраняваната зона. Усмихнати, те помахаха на кавалерите си, които очевидно ги чакаха. Секунди по-късно двете двойки минаха покрай нея, без дори да я забележат.

Добри инстинкти, Кет. Параноята на Маккейб явно е прилепчива.

Тя се обърна към шофьора и му махна да тръгва. Искаше й се още да е до репортера, в първата класа на боинга.

Хонг Конг, Международно летище Чек Лап Кок,

13 ноември — ден втори,

12:25 вечерта, местно време/1625 Зулу

Втори пилот Дан Уейд се поколеба пред кухнята на основния салон и погледна назад. Той се опита да удължи удоволствието от гледката на младата привлекателна жена, която се качваше по стълбите. Късата черна кожена пола, която носеше, се повдигна нагоре предизвикателно, разкривайки тъмните й мрежести чорапи. Първият офицер се опита да обърне поглед, преди Брита да го е хванала, но бе твърде късно.

— Дани! Не изпивай с очи пътниците ми! — закачи го тя, докато той се опитваше да си придаде невинен вид.

— Просто се притеснявах дали няма да й е студено с тези дрехи.

— Знам какво си мислеше. Всяко момиче може да го види в очите ти.

— Или майка орлица — измърмори тихо Дан.

— Чух те! — отвърна Брита.

Диспечерът подаде документацията за полета през вратата, преди да я затвори, и Бил Дженкинс, единственият мъж стюард, ги предаде на свой ред на втория пилот. Дженкинс бе тридесетгодишен, имаше кръгло лице и оплешивяваше. Той бе с благ характер, ветеран в професията. Бе станал баща на трима близнаци още в колежа. Бил се намръщи на документите.

— Как е времето, Дан? Преди малко навън ставаше страшно.

Вторият пилот кимна, вдигайки палец към тавана.

— След час над това място ще се извие буря. Трябва да се махаме по-бързо оттук.

— Нали знаете — продължи Бил Дженкинс, — че имаме важна делегация на борда. Сред тях са и някои кметове на големи градове.