Джон Нанс - Терористи

Кет поклати глава.

— Не знам. Какво има зад къщата ти? Път, полицейски участък, какво?

— Няма нищо. На около миля оттук има малък търговски център, но е твърде далеч, за да минем през гората.

Друго превозно средство зави зад ъгъла на пътя, насочи се към къщата и забави ход. То спря на около сто ярда зад друга паркирана кола и угаси светлините си, но никой не слезе от него.

— Подкрепления — прошепна Кет. — Може да не им отнеме много време да разберат, че ни няма. — Тя се обърна към Томас Маверик. — Някой тук има ли кола, която да можем да присвоим? Има ли друг път, който води извън това място?

Томас помисли няколко секунди, после посочи към другата страна на вилата си.

— Зад тези дървета има къща с гараж. Там има малък снежен трактор. Мисля, че му викат сноукет. Може да побере шест човека. Но не знам дали ще запали, а и ще трябва да влезем с взлом.

— Собственикът тук ли е?

— Не. Не и по това време на годината. Прекарва ноември и декември във Франция.

— Да вървим — подкани ги Кет, пускайки доктор Маверик да мине първи.

Ключалката на гаража беше здрава, но винтовете на пантите бяха достатъчно слаби, за да се откъртят с дръжката на гребло. В кабината имаше място и за четиримата. Кет скочи зад волана и с облекчение установи, че за запалването не беше необходим ключ.

— Как да се махнем оттук? — попита тя.

Двигателят изръмжа в същия момент.

— Щом излезеш от алеята, веднага вдясно.

Отговорът я спря моментално.

— Така ще минем покрай къщата ти!

— Няма друг начин… О! Разбира се! Това е сноукет. Завий наляво. Ще прегазим няколко градини, но на около триста ярда в тази посока има друг път.

— Няма да паля фаровете — каза Кет, включвайки на скорост и излизайки от гаража. — И бездруго скоро ще съмне.

Звукът на двигател в предутринната тишина моментално привлече вниманието на Арлийн Шоен. Той клекна зад един от наетите автомобили и вдигна малка радиостанция към устата си.

— Какво е това?

— Не знам — дойде отговорът. — Поне на една пресечка оттук е. Прилича на снегорин.

Шоен се замисли за секунда, изучавайки ярките светлини в дневната на вилата на Маверик. Той отново вдигна радиостанцията към устата си.

— Колко души виждаш в къщата?

— В момента може би един. Трудно е да се каже. Не виждам движение.

— Някой говори ли?

— Не. Сигурно шепнат.

— Някой наблюдава ли задния изход? — остро попита Шоен и рязко се изправи в цял ръст.

— Не. Виждаме задната врата през предните прозорци.

— Избягали са, идиоти такива! — излая Шоен и се обърна към другите. — Качвайте се! Към шума от двигателя! — Той вдигна радиостанцията към устата си, докато се качваше в колата. — Влезте в къщата. Веднага! Докладвайте!

Двигателят на събърбъна изрева и фаровете светнаха. Шофьорът подкара колата. Той ускори толкова, колкото смееше, фаровете на автомобила му не осветяваха нищо. Те превалиха малко възвишение от другата страна на къщата и последваха пътя наляво. Трябваше да спират рязко, за да избегнат сблъсъка с малката горичка в края на пътя.

— По дяволите, сляпа улица! Откъде идваше този звук? — попита Арлийн Шоен и изскочи навън.

Той застана до колата, заслушвайки се внимателно. Двигателят се чуваше в далечината напред. Звукът се отдалечаваше надясно.

Арлийн скочи обратно в колата и тръшна вратата.

— Обръщай! Трябва да има друг път!

Радиостанцията изпука, когато повторно изреваха покрай къщата.

— А… беше прав. Вътре няма никой.

— Намерете проклетия компютър на Маккейб и тръгвайте след нас! — излая Шоен.

— Отсреща има по-широк път — каза Томас Маверик. — Ако стигнем до него, след няколкостотин ярда можем да минем през ливадите и да тръгнем към града.

— Накъде е летището? — попита Кет.

— По същия път.

— Какво си намислила? — попита Джордан.

Тя се обърна леко в неговата посока.

— Можеш ли да се обадиш на гълфстрийма? Телефонът ми е тук…

Джордан извади малък дигитален мобилен телефон.

— Аз имам.

Той набра съответния номер и направи необходимите уговорки. После прекъсна.

— Ще са там след час и половина.

Кет го погледна с ужасен израз на лицето.

— Не е достатъчно бързо.

Южно от Сън Вали, щата Айдахо,

17 ноември — ден шести,

9:20 сутринта, местно време/1620 Зулу

Потънал в пот, шофьорът на събърбъна го обърна при третата сляпа улица и натисна газта обратно към пътя, в който беше сигурен.