Джон Нанс - Терористи

— Кой е той?

— Робърт Маккейб, репортер от „Вашингтон Поуст“. Аз съм един от оцелелите от самолетната катастрофа във Виетнам отпреди няколко дни.

Доктор Томас Маверик се затътри настрани към вратата на дневната и погледна вътре. След това махна с пистолета към Кет.

— Къде е картата ти?

— Във… в спалнята ви, сър.

— Донеси я — заповяда той.

Бронски я донесе бързо. Томас Маверик внимателно изучи значката и ламинираната карта. Подхвърли ги на кухненската маса. Пръстът му все още беше на спусъка, очите му скачаха бясно между двамата и предната врата.

— Добре. Мисля, че ви вярвам. „Вашингтон Поуст“ е твърде странно, за да се измисли.

Той им махна към столовете.

— Доктор Маверик, бихте ли престанали да размахвате пистолета си към нас? — помоли Кет.

Той погледна към тридесет и осем калибровия пистолет в ръката си и кимна. После се обърна и придърпа стол за себе си.

— Съжалявам. Видях ви в къщата си и… не знаех кои сте.

— Докторе — започна Кет, — изглеждате уплашен. Някой преследва ли ви?

Той игнорира въпроса.

— Кажете защо сте в къщата ми!

— Познавахте ли Уолтър Карнеги? — попита Бронски и забеляза моменталната реакция на страх да преминава през лицето на доктора.

— Защо?

— Защото той ни каза да ви намерим.

— Уолтър е мъртъв — простичко отвърна доктор Маверик.

— Знаем — отговори Робърт. — Той беше мой приятел.

Томас Маверик въздъхна и поклати глава.

— Трябва — подхвърли Кет, — да започнем от началото. Имаме да ви кажем много, но подозирам, че вие имате да ни кажете още повече.

— Трябва да се махнем оттук. Можем да поговорим няколко минути, но трябва да се махнем оттук. Не е безопасно.

Летище Фрийдман Мемориал, Хейли, щата Айдахо

Бяло-синият Еър Форс Гълфстрийм рулира до пистата и продължи внимателно по заснежената повърхност към малката пътническа рампа, където в тъмнината чакаше кола с работещ двигател. Ауспухът й изпускаше пухкави кълба, които се завихряха около задната броня и се понасяха в лекия снеговалеж.

Джордан Джеймс взе куфарчето си и се запита дали да не каже на екипажа да изчака. В Бойзи имаше подразделение на Националната гвардия и можеха да изчакат там. Джордан сметна това за ефикасно. Дори и да намереше Кет веднага, щяха да минат няколко часа, преди да свършат.

Когато двигателите спряха работата си и предната стълбичка беше спусната, един член на екипажа изтича да провери дали шофьорът беше онзи, когото бяха ангажирали да откара техния ВИП пътник. Той се върна в самолета и помогна на държавния секретар да слезе.

— Сър, майорът каза само да се обадите на този мобилен номер и ще сме тук до два часа. Ще чакаме в Бойзи.

— Ясно. Ще се видим скоро.

Членът на екипажа пъргаво отдаде чест и се втурна обратно в гълфстрийма. Той вдигна стълбичката, а пилотите запалиха двигателите.

— Накъде, сър? — попита шофьорът.

— Изчакайте малко — отвърна Джордан. — Трябва да се обадя и да разбера.

Той извади хартийката с номера на сателитния телефон на Кет и го набра облекчен, когато тя отговори още на първото иззвъняване.

Докато те напускаха летището, гълфстрийма изрева над главите им и зави на запад. Светлините му примигваха, докато той ускоряваше и набираше височина над входящия самолет, готвещ се за кацане.

Чесна Караванът намали. Пилотът заходи и спусна малките колесници под двете ски.

Южно от Сън Вали, щата Айдахо,

17 ноември — ден шести,

8:05 сутринта, местно време/1505 Зулу

Кет свърши разговора и седна назад в кухненския стол, изучавайки чертите на Томас Маверик. Той беше невероятно едър човек. Върху шестте му фута и три инча се разпределяха близо триста паунда тегло. Лицето му бе обрамчено от гъста червеникавокафява брада, а главата му бе почти напълно лишена от коса. Той беше физик с двадесет години опит в „черните“ проекти като бомбардировача Стелт B-2 и други, за които още не можеше да говори.

Доктор Маверик търкаше чело. Очите му внимателно се местеха между Кет и Робърт, докато преценяваше какво да каже.

— Добре. Първо, разбирам, че няма да отида в затвора, ако говоря за проекта си. Все пак не съм заставен да мълча по отношение на проекти, за които не съм подписвал клетва за опазване на тайната. И… — Той вдигна пръст и се взря в Робърт. — Едно основно правило, господин Маккейб, е, че всичко това е дълбоко тайна информация. Ако някога използвате името ми или ме разкриете като източник, наистина ще намеря начин да ви навредя. Разбрахте ли ме?