Клайв Къслър - Ударна вълна

— Кажете ми, господин Дорсет, как ще ме предпазите от тях?

— Лошо ни се пише, капитане — каза Рамзи. — Най-добре да свалим платната.

Скагс кимна мрачно.

— Отрежете малки парчета от въжето, с което са вързани резервните бурета и ги раздайте на всички. Кажете на тия нещастници да се завържат с тях за сала, за да издържат на клатушкането.

Морето започна да се надига неудържимо, вълните обливаха скупчените тела и накланяха ту странично, ту надлъжно сала; всеки пътник се бе вкопчил отчаяно в парчето въже, а по-умните се бяха вързали за дъските на палубата. Бурята не беше и наполовина силна като тайфуна, връхлетял върху „Гладиатор“, но скоро стана невъзможно да се определи къде са границите на сала и къде ги напуска морето. Вълните станаха още по-високи, когато белите „зайчета“ започнаха да отхвръкват от гребените им. Някои от пътниците се опитаха да се изправят, за да държат главите си над водата, но салът неудържимо се люшкаше надлъжно и вълнообразно и те веднага падаха обратно върху дъсчената палуба.

Дорсет използва и своето, и въжето на Бетси, за да я завърже за мачтата. После се омота между въжетата на вантите и застана така, че с тялото си да я предпазва от силата на вълните. Като връх на всички беди рукна пороен дъжд, чиито капки ги обстрелваха със силата на камъни, хвърляни от дявола. Безразборните вълни ги нападаха от всички посоки.

Единствените звуци, които се извисяваха над рева на бурята, бяха гневните ругатни на Скагс между заповедите му към екипажа да завърже с допълнителни въжета купчината от провизии. Моряците се помъчиха да закрепят по-здраво каците и буретата, но в този момент една огромна вълна се надигна отзад, разби се върху сала и го потопи дълбоко под водата. За един кратък миг нямаше човек на този злощастен плавателен съд, който да не бе повярвал, че всички ще загинат.

Скагс задържа въздуха си, затвори очи и изруга, без да отваря уста. Имаше чувството, че тежестта на водата изстисква живота му. После, едва ли не след цяла вечност, салът бавно се надигна между въртящата се маса от пяна и отново се изложи на вятъра. Онези, които не бяха отнесени в морето, поеха дълбоко въздух и изкашляха солената вода.

Капитанът огледа сала и се ужаси. Цялата купчина от хранителни припаси бе пометена без следа, сякаш никога не бе натоварвана на борда. Още по-страшното беше, че този товар от каци и бурета бе направил пътека сред гъстото множество от каторжници, като бе прегазил част от тях и ги бе изхвърлил от сала със силата на лавина. Сърцераздирателните им викове за помощ останаха без ответ. Яростното море правеше невъзможен всеки опит за спасение и щастливците можеха само да оплакват трагичната смърт на доскорошните си спътници.

Салът и неговите страдалци устояха на бурята, продължила и през нощта, и на вълните, които непрекъснато ги обливаха. На сутринта морето започна да се успокоява, а вятърът стихна до лек южен бриз. Те обаче продължиха да следят как една подло изостанала вълна се скри от поглед, преди да се надигне и да грабне полузаспалите оцелели, които не бяха нащрек.

Когато най-накрая Скагс бе в състояние да се изправи и да прецени степента на щетите, бе потресен от факта, че яростта на морето не бе пощадила нито едно буре с храна или вода. И друга беда — от мачтите не бе останало нищо, освен няколко парчета платно. Той нареди на Рамзи и Шепард да пресметнат колко са липсващите хора. Броят им беше двайсет и седем.

Шепард огледа оцелелите и тъжно поклати глава.

— Горките! Приличат на удавени плъхове.

— Кажете на екипажа да опъне остатъците от платната и да събере колкото може повече дъждовна вода, преди да е спряло да вали — нареди Скагс на Рамзи.

— Но ние нямаме вече никакви съдове, в които да я съхраняваме — отвърна отчаян Рамзи. — А и какво ще използваме вместо платна?

— След като всеки задоволи жаждата си с изстисканата от тях вода, ще ги закърпим доколкото можем и ще продължим по нашия курс изток-югоизток.

Докато животът на сала се възстановяваше, Дорсет се отвърза от вантите на мачтата и хвана Бетси за раменете.

— Ранена ли си? — попита я той загрижен.

Тя го погледна през дългите кичури коса, полепнали по лицето й.

— С тоя си вид на мокра кокошка не съм за кралски прием. Но макар и да съм вир-вода, радвам се, че съм жива.

— Ужасна нощ беше — рече мрачно той, — но се опасявам, че няма да е последната.

В момента, в който Дорсет я утешаваше, слънцето отново се появи. Без навеса, разкъсан от свирепата атака на вятъра и вълните, нямаше как да се предпазят от жегата през деня. Скоро ги замъчиха гладът и жаждата. Всяко парченце храна, което можеше да се намери между дъските, биваше бързо погълнато. Малкото количество дъжд, изстискано от разкъсаните брезентови платна, също свърши.