Майкъл Ридпат - Хищникът

След като взе това решение, си помисли, че облекченият му мозък ще му позволи да заспи. Но това не стана. Един глас запротестира някъде дълбоко в него. Нарече го страхливец. Безгръбначно. Прошепна името на Ленка. Крис се опита да не го слуша, но гласът не го оставяше на мира — изтъкна, че ако някой толкова много иска да го спре, значи той сигурно се намира на ръба на важно откритие. Нещо за убийството на Ленка. Ако постоянстваше, щеше да открие кой я е убил.

Но защо трябваше да го прави? Той не беше герой. Не бе негова работа да разкрива престъпления. Ленка беше мъртва; не можеше да я върне.

Той знаеше как би постъпил дядо му. Би рискувал живота си, за да открие какво се е случило с Ленка, точно както го бе рискувал многократно преди петдесет години.

Но дядо му беше фанатик. Непоправим досадник.

„Ами баща ти?“ — попита гласът. Този тих човек с твърди принципи също нямаше да се откаже. Той бе имал куража да избяга от комунистите. И да се придържа към идеалите си сред по-консервативните си сънародници в Халифакс. А майка му? Жената, която се бе борила с толкова много лишения, за да даде на него и на сестра му всяко предимство, което бе в състояние да осигури? Тя никога нямаше да се откаже и да отлети за вкъщи.

Той бе обърнал гръб на тези хора, когато бе постъпил в университета, и по-късно, когато бе навлязъл в инвестиционното банково дело. Бе искал да стане различен, по-добър, по-успял, по-богат, и да, по-добър англичанин. Но не се бе получило точно така. Беше стигнал близо: поне доказа на себе си, че е добър дилър, можеше да печели добри пари, можеше да не обръща внимание на ежедневните измами на хора като Иън Даруент или Хърби Екслър. Но после системата го отхвърли, несправедливо го изстреля върху купчината с боклук от изгорели, токсични дилъри, игнорирани и оставени да гният.

Разбра, че има избор. Можеше да остане в света на „Блумфийлд Уайс“ и Джордж Калхун, или можеше да постъпи като родителите си, дядо си и Ленка.

Ако искаше да живее в мир със себе си, колкото и кратък да беше този живот, изборът бе само един. Той го направи и бързо заспа.

Събуди се уплашен. Знаеше, че е направил правилният избор, но се страхуваше от последиците. Гордееше се със способността си да преценява риска и съзнаваше, че има защо да се страхува.

Но разполагаше с малка отсрочка. Беше в безопасност, докато преследвачът му не научеше, че е решил да не се поддава на заплахите. Колкото по-дълго този непознат мислеше, че може да се е отказал, с толкова по-дълга отсрочка разполагаше.

Закуси в убежището на стаята и опакова багажа си. Хвана такси пред хотела и то запълзя през града към тунела „Линкълн“. После, докато колата се намираше пред един червен светофар, каза на шофьора да потегли на север. Погледна през рамо. Улиците бяха пълни с коли, пътуващи във всички посоки. Ако някой го следваше, можеше да го е изгубил. Но можеше и да не е така. Той насочи таксито наляво и надясно по няколко пресечки, преди то да поеме с висока скорост по Десето авеню към Горен Уест Сайд. Невъзможно бе да се разбере дали го следят. Шофьорът индиец го помисли за луд, но не каза нищо.

Офисът на доктор Марша Хорват се намираше в пететажна сграда в тиха пресечка. Крис изскочи от таксито, даде на шофьора голям бакшиш и бързо огледа празната улица, преди да се шмугне в сградата. Беше девет без десет и доктор Хорват го очакваше.

Тя бе на около петдесет години, с къса прошарена коса и авторитетен вид. Офисът й бе истински — не стая за консултации. Нямаше кожена кушетка, нито растения в саксии. Картотеки, таблици по стените, компютър и скъпо, но работно бюро. Приличаше повече на работното място на някой управленски консултант, отколкото на психолог.

Тя не разполагаше с много време и му даде да го разбере.

— Как мога да ви помогна, господин, ъ-ъ…?

— Шчипьорски. Бих искал да поговоря с вас за „Блумфийлд Уайс“.

— Разбирам. „Блумфийлд Уайс“ бяха мои клиенти. Въпреки че отношенията ни се прекратиха преди много години, моето задължение за конфиденциалност все още е в сила.

— Разбирам — каза Крис. — Тогава може би ще е добре аз да говоря, а вие след това да решите какво можете да ми кажете.

— Продължавайте.

— „Блумфийлд Уайс“ ме наеха като дипломиран курсист преди десет години. Бях подложен на психометрични тестове като част от процеса за набиране на персонал. Така и не научих резултатите и честно казано съм забравил всичко за тези тестове. Но разбирам, че фирмата ги е използвала, за да подбере, така да се каже, агресивни индивиди.