Майкъл Ридпат - Хищникът

— Алекс Луброн падна във водата и се удави — каза Крис.

— Окей — съгласи се Калхун — Така да бъде.

Крис стана да си върви, после спря и се обърна:

— Когато влязох, казахте: „още един“. Някой друг ли е питал за Алекс?

— Да. Брат му. Или поне се представи за негов брат.

— Маркъс Луброн. Висок слаб човек?

— Същият. Мърляв. Сигурно не се беше къпал от седмица. Искал да разкрие истината за смъртта на брат си.

— Вие какво му казахте?

— Не много. Такъв човек, нали разбираш… — Той сбърчи нос, за да изрази нещо близко до презрение.

— Не ви ли остави адреса си или други координати?

— Не. Мисля, че и той не ме хареса особено. Но колата му имаше табели от щата Върмонт.

— Табели от Върмонт? Благодаря ви. — Това можеше да улесни откриването му. — Добре, довиждане. — Крис протегна ръка и Калхун я стисна. Щом излезе от къщата и тръгна по алеята, Крис избърса ръката си в панталоните. Надяваше се Джордж Калхун никога да не намери друга работа.

Тери го откара до един скучен бизнес хотел в центъра на града. След като се регистрира, Крис включи преносимия си компютър, влезе в интернет и започна да търси Маркъс Луброн.

Не се оказа толкова лесно, колкото се надяваше. Маркъс Луброн не фигурираше никъде в телефонните указатели на Америка. Имаше двама М. Луброн — един в щата Вашингтон и един в Тексас. Крис им позвъни. Оказаха се Матю и Майк. Маркъс сигурно не бе записан в указателите.

Той потърси „Луброн“ в една от търсачките и откри, че това е име на един текстилен разтвор против гънки. И нещо по-обещаващо — споменаваха се мебели, изработени от някой си Маркъс Луброн в апартамента на богато семейство от Манхатън — семейство Фармилоу. Техният номер бе по-лесен за откриване. Госпожа Фармилоу беше очарована, че Крис е прочел за апартамента й, но не била контактувала пряко с Маркъс Луброн, макар да знаеше, че е дошъл от Върмонт. Тя даде на Крис номера на вътрешния дизайнер, която отначало не искаше да му помогне, но когато Крис я убеди, че е стар приятел от Англия, който много иска да се свърже с Маркъс след десетгодишна раздяла, склони и му даде адреса. Крис потърси мястото на картата. Маркъс живееше в малък град сред планините на щата Върмонт.

Реши да не му се обажда по телефона. Шансовете Маркъс да говори с него по телефона или да се съгласи да се срещнат бяха малки и нямаше смисъл да му показва, че го търси. Много по-добре беше да го изненада. Затова се обади в една пътническа агенция и си запази място в самолета за Бърлингтън на другия ден.

Много по-лесно беше да открие доктор Марша Хорват. Тя имаше офис в Уест Сайд и каза, че можела да отдели на Крис петнайсет минути в девет без петнайсет на другата сутрин. Доволен, че най-после като че ли е постигнал някакъв напредък, той взе такси до гара Пенсилвания и влака за Принстън.

„Мелвил кепитал“ заемаше първия етаж на акуратно боядисана дървена постройка, която приличаше повече на жилищна сграда, отколкото на блок с офиси. Приземният етаж се заемаше от някакъв борсов посредник. Крис пристигна две минути преди четири и бе въведен в офиса на доктор Жижка от една прекалено пълна жена на средна възраст. Помещението беше голямо, с много въздух, два удобни дивана, приятни литографии на колежански сгради по стените, рафтове, пълни с книги и списания, и само един компютър. Изглеждаше много приятно за прекарване на деня далеч от суматохата на пазарите. Късното следобедно слънце светеше през прозореца и хвърляше меки отблясъци върху полираното дърво на бюрото и плешивата глава на мъжа зад него — той четеше някакво списание през очила с форма на полумесец.

Изминаха няколко секунди преди мъжът да остави четивото си настрана и да вдигне поглед. Усмихна се, стана, бързо заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Мартин Жижка.

— Крис Шчипьорски.

— Заповядайте, седнете — покани го Жижка и посочи единия диван. Бе дребен мъж към петдесетте, със светлосини очи, които блестяха върху кръглото му лице. — Съжалявам много, че разполагаме само с трийсет минути, но тук е истинска лудница — извини се той и махна неопределено към спокойния си офис.

— Разбирам — отвърна Крис. — Пазарите никога не се успокояват.

— Никога — повтори Жижка и поклати глава.

— Вие управлявате парите на известен брой колежи, нали?

— Точно така — потвърди Жижка. — Бях професор по икономика в колежа „Мелвил“ в Охайо. Те бяха много разочаровани от отношението на фирмите, които ги съветваха за управлението на техния фонд за стипендии. Конфликти на интереси, слаби постижения, липса на персонално внимание. Затова предложих да управлявам парите им. Имах две добри години, разполагам с много контакти в академичния свят и сега съм съветник по средствата на още пет подобни институции.