Майкъл Ридпат - Хищникът

Щеше му се да бе познавал по-добре Меган тогава. Сега, от дистанцията на годините, знаеше, че цялото прекарано време с Тамара е било пълна загуба. Разбира се, това никога не можеше да се случи — той никога нямаше да успее да я отнеме от Ерик. Но мисълта бе приятна. Скоро щеше да я види пак. Тази мисъл също бе приятна.

Тръгна бавно към хотела. През март в Ню Йорк беше студено, започна и да вали. Температурата сигурно бе малко над нулата и студените тежки капки шибаха лицето му. Беше добре, че тогава го изпратиха на втората годишна програма — ако беше преживял пет месеца в мрака, студа и дъжда, сигурно нямаше да прекара толкова добре. Сега бе трудно да си представи жестоката жега и влага в Ню Йорк през онова лято. Дъждът се засили. Той гледаше надолу към тротоара и ускори крачка, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото. Единственото му желание бе да се прибере в топлия хотел.

Внезапно силен удар в гърба го запрати към един вход и той се стовари върху някаква метална врата. Опита да се обърне и усети до бузата си студена стомана. Опита се да обърне глава, за да види нападателя си, но ножът се вряза в бузата му. Успя да зърне черен шал, мустаци, тъмни очила, вълнена шапка и дълга тъмна коса под нея. Мъжът беше по-нисък от него, но бе силен и решителен.

— Не мърдай — изсъска дрезгав глас. — И слушай.

Бузата на Крис пареше. Той почувства как кръвта се стича към челюстта му. Остана неподвижен.

— Ще ти го кажа само веднъж — прошепна гласът с добра имитация на Марлон Брандо. — Няма да задаваш повече никакви въпроси. Ще се качиш на следващия самолет за вкъщи. Ще забравиш всичко за Ленка. Разбра ли?

— Да — успя да каже Крис.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Окей. Аз ще те наблюдавам. — След това ножът се отдръпна, мъжът го удари в ребрата и Крис се преви на две. Успя да си поеме дъх, изправи се и видя бягаща фигура. Огледа се. Забеляза една жена, която бе наблюдавала с отворена уста цялата сцена от другата страна на улицата. Тя хукна и изчезна в противоположната посока. Други свидетели нямаше.

Крис пипна бузата си. Беше цялата в кръв. Той затича към хотела.

Портиерът бързо намери пакет за първа помощ и предложи да повика полицията, но Крис каза, че няма смисъл, тъй като не е ранен зле и нищо не му липсва. Взе пакета и се качи в стаята си. Дишаше тежко и трепереше.

Тръгна направо към банята, като притискаше носната си кърпа до бузата.

Погледна огледалото и замръзна. На него с кръв бе написано: „Аз убих Ленка“.

Запрепъва се към спалнята, отпусна се тежко на леглото и покри лице с ръце. Сега трепереше целият. Кой беше този човек? Къде се намираше? Да не би пък да беше в стаята?

Скочи и провери зад завесите, в гардероба и в банята зад завесата на душа. Разбира се, нямаше никого. Седна отново на леглото и опита да се стегне. След пет минути, когато спря да трепери, повика управителя на хотела.

Управителят пристигна, последван бързо от двама униформени полицаи. Бяха едри мъже и изглеждаха едновременно заплашителни и успокояващи. Водеха си бележки. Интересът им нарасна значително, когато чуха, че Ленка е жертва на убийство, а след това спадна при информацията, че престъплението се е случило в Чешката република, която Крис трябваше да произнесе по букви. Попитаха го дали мъжът, убил Ленка, е същият, който го е нападнал тази вечер.

Крис се замисли. Дрехите, макар и подобни, бяха различни. Мустаците можеше да са същите. Не си спомняше да е видял дълга къдрава коса в Прага. Но тичането бе същото.

Полицаите не бяха убедени, че това може да послужи като сигурна идентификация, но все пак го записаха. След това радиостанцията им изпука — викаха ги на някакво място, където се стреляше, и те си тръгнаха.

Управителят се суетеше около Крис. Каза, че нямал представа как някой е могъл да мине покрай рецепцията и да влезе в стаята му. Крис подозираше, че това е лесно. Управителят му даде друга стая и Крис настоя персоналът на хотела да бъде особено внимателен и да не дава на никого номера на новата му стая. Управителят изсипа куп уверения и после го остави сам.

Крис се изкъпа и си легна. Не можа да заспи. Предупреждението беше съвсем ясно. Някой искаше той да спре да задава въпроси. Ако не го направеше, сигурно щяха да го убият. И човекът, изрекъл заплахата, изглеждаше напълно способен да я осъществи. Как трябваше да постъпи той?

Очевидният отговор беше да се откаже и да си върви у дома. Крис реши да прекрати резервацията си за Върмонт и да отлети за Лондон на следващия ден.