Майкъл Ридпат - Хищникът

Доктор Хорват погледна часовника си.

— Оценявам сериозността на вашето разследване. Но не мога да ви помогна. Абсолютно не мога. А сега имам уговорена среща за девет часа.

Крис разбра, че няма да научи нищо повече. Но бе сигурен, че все пак е научил нещо.

— Благодаря ви, доктор Хорват. Ако промените решението си, това е визитната ми картичка. И… — Той спря. Това, което искаше да каже, беше драматично, но трябваше да се каже. — Ако по някое време през следващите две седмици научите, че нещо се е случило с мен, моля спомнете си този разговор и предайте информацията където трябва.

Очите на доктор Хорват се присвиха. Той знаеше, че прилича на параноик, но се надяваше тя да е разбрала, че не е луд.

— Ще го направя.

Крис излезе. Докато си обличаше палтото, видя как доктор Хорват търси нещо в едно чекмедже на картотеката.

Наетата кола с двойно предаване изкачваше хълма и гумите някак успяваха да зацепят по утъпкания сняг. Крис знаеше, че не го следят. За да се увери, просто трябваше да погледне назад и надолу към магистралата на няколко километра отзад и на стотина метра под пътя си. Бе взел такси до летище „Нюарк“, беше се повъртял в залата за заминаващи международни линии и се бе качил на висящия еднорелсов вагон към терминала за Бърлингтън. Засега никой не знаеше къде се намира.

Във Върмонт имаше сняг. Долината сигурно щеше да е красива в някой слънчев ден, но сега небето бе оловно, тъмните облаци обгръщаха планината само на шейсет метра над него и Крис гонеше машината с двойно предаване доста над възможностите на обикновена кола. Засега нямаше поднасяния. Което си бе чист късмет, тъй като от лявата му страна зееше трийсетметрова пропаст.

Окуражаваха го ясните следи от друга кола по пътя пред него. Някой друг беше минал оттук след последния навалял сняг. Щом те се бяха справили, щеше да изпъпли и той.

На около осем километра от магистралата взе един завой и излезе на планинска поляна. На полегатия склон имаше боядисана в бяло къща, а до нея голяма червена постройка — обор или плевник, а от комина на къщата се издигаше дим. Кола с двойно предаване, подобна на неговата, стоеше отвън. С чувство на облекчение от благополучното си пристигане, Крис паркира до нея и слезе. След топлината в колата студът го обгърна и почти спря дъха му. Той погледна към небето. Май пак щеше да завали сняг.

Запъти се към входната врата и още преди да изкачи стъпалата тя се отвори. Една висока жена с дълга посивяла коса го изгледа подозрително.

— Добър ден — каза той. — Мога ли да вляза? Навън е ужасно студено.

— Какво искаш?

— Да видя Маркъс.

Жената се поколеба, но накрая го пусна да влезе. Въведе го в топла всекидневна и го покани да седне. Той се настани върху странно изглеждащ тумбест дървен стол, който се оказа изненадващо удобен. Жената седна на пода до печката. Стаята беше украсена с тъкани в индиански стил. Имаше и други мебели в стил, подобен на стола, на който седеше Крис, десетина делви, боядисани в примитивни кафяви и зелени цветове. Телевизор нямаше.

— Произведение на Маркъс ли? — попита Крис и потупа стола.

Жената кимна. Имаше гладко и спокойно лице. Въпреки че косата й бе прошарена, не изглеждаше много по-възрастна от Крис.

— Той тук ли е?

— Излезе. Ще се върне всеки момент.

Крис чу щракване на метал и вдигна поглед. На прага стоеше висок мъж с дълго палто. Държеше пушка, насочена право към него.

Крис бавно се изправи и вдигна ръце. Знаеше, че ще е трудно да говори с Маркъс. А дулото на пушката не правеше задачата му по-лесна.

— Няма нужда от това — каза тихо той.

— Аз пък мисля, че има — изръмжа Маркъс.

Говореше като Алекс и приличаше на него, само че беше по-висок. Имаше същото слабо лице и тъмни вежди. Четината по бузите му напомни на Крис за Алекс в една неделна вечер. Разбира се, Маркъс изглеждаше по-възрастен с повече от десет години и му липсваше чувството за хумор на Алекс. Поне сега, докато държеше пушката.

— Маркъс, моля те — обади се жената.

— Мълчи, Анджи. Нямам доверие на този човек.

— Свали пушката — настоя тя.

— Не. Ще си я държа. Кажи сега как се казваш.

— Крис. Крис Шчипьорски.

— Така си и мислех. Не ти ли казах, че не искам да говоря с теб?

— Да, каза ми. Но аз искам да говоря с теб. И затова съм тук.

— Добре. Сега се обърни и излез оттам, откъдето си влязъл.

Крис пое дълбоко дъх.

— Моля те, Маркъс. Изминах дълъг път, за да се срещна с теб. Дай ми десет минути.