Майкъл Ридпат - Хищникът

— О, да. За какъв дявол искаш да се срещнеш с него? Той наистина е лош спомен, който бих предпочел да оставя в миналото.

Крис разказа на Ерик всичко за разговора си с Аби Холис. Ерик слушаше внимателно. Когато свърши, Крис го попита за наркоманния проблем на Алекс.

— Знаех, че понякога взема наркотици — отговори Ерик. — Но това не беше нещо сериозно и не представляваше проблем за него. Не разговаряхме много по въпроса.

— Докато не го хванаха?

— Дори и тогава. Разбира се, той наистина се тревожеше за това и когато го попитах, ми каза какво не е наред. Но не искаше да го обсъждаме.

— Аби твърди, че Калхун го заплашвал.

— Сигурно. Нещо ставаше. Но както казах, той не поиска помощ от мен. Уважавах решението му. Бяхме добри приятели и го познавах добре. Проблемът с Алекс бе в това, че понякога просто искаше да го оставят на мира. И това бе един от тези случаи.

— Значи ти не знаеше какво точно става?

Ерик поклати глава.

— И след това не ни каза нищо?

— Нямаше начин — отвърна Ерик. — Просто не беше подходящо. Особено след случилото се с него. Каквито и да бяха проблемите му, те умряха с него.

— Аз се опитвам да разбера как това може да е свързано със смъртта на Ленка — заяви Крис.

Ерик изглеждаше озадачен.

— Не виждам как. Защо трябва да има връзка?

— Знам, че Ленка е искала да каже нещо на Маркъс. Сега съм почти сигурен, че това е било нещо повече от факта, че Дънкан блъсна Алекс в морето. Мислех, че може да има нещо общо с уличаването на Алекс за наркотиците.

Ерик се намръщи.

— Не мога да видя някаква връзка.

Крис въздъхна.

— Може би Маркъс ще може да ми каже. Ако успея да го намеря.

— Може би — каза Ерик. — Обади ми се какво си направил.

Крис се облегна на стола си до пращящия огън и отпи от брендито. Погледна Ерик. Макар да имаше блестящо бъдеще и всъщност да живееше вече в него, в много отношения той бе най-прям от всички приятели на Крис от програмата. Дънкан бе емоционална развалина, Иън бе станал циничен и егоистичен с напредването си, но Ерик все още си оставаше приятел. Той нямаше какво да доказва на Крис и нямаше смисъл Крис да се опитва да се конкурира с него. Радваше се, че именно Ерик, а не Иън, се справя толкова добре в живота.

— Какво има? — попита Ерик.

— О, нищо — отговори Крис. — Още ли възнамеряваш да влезеш в политиката?

Ерик се усмихна.

— Така мисля.

— Изглежда, засега всичко върви по план.

— Отчасти. В „Блумфийлд Уайс“ правя добри пари, но направих и някои успешни инвестиции. Можеш да си създадеш превъзходни контакти в този бизнес; удивително е колко благодарен може да бъде някой шеф на компания, ако му помогнеш да направи най-голямата придобивка в кариерата си. Проблемът е, че нямам достатъчно време за всички глупости. Ще трябва да преценя как да си осигуря повече време. Но да, все още се интересувам от политиката.

— И ще следваш семейната традиция?

Ерик го погледна остро.

— Имаш предвид семейството на Каси? Уилсън е добър човек. Уважавам го. Мога да науча много от него.

На Крис му потрябва един момент, за да осъзнае, че той говори за тъста си. Всъщност Ерик дори бе кръстил сина си на бащата на Каси! Но може би Крис беше прекалено циничен — доста американски семейства правеха така. Крис усети, че Ерик е чувствителен към цялата тази тема.

— Пожелавам ти успех — каза той. — Заслужаваш да стигнеш далеч.

— Ще видим — каза Ерик. Но не се усмихна. Тонът му беше изненадващо сериозен. Очевидно това бе нещо повече от празна приумица. Внезапно лъсна острието на амбицията му, която той държеше добре скрита, но за която бе споменала Меган. И какво лошо имаше в това? Всички бяха амбициозни, включително Крис. В края на краищата нали именно затова бяха наети от „Блумфийлд Уайс“.

Тери отвори вратата на лимузината и Крис се качи. Беше девет часът — Тери вече отдавна бе откарал Ерик в Манхатън, а Каси бе тръгнала в осем, като бе оставила Хуанита да се грижи за къщата и за Уилсън.

— Надявам се, че знаеш къде отиваме — каза Крис на ниско подстриганата руса коса по врата на шофьора.

— В Уестчестър — отговори Тери. — При господин Джордж Калхун. Не се тревожете. Знам пътя.

— Много любезно от твоя страна да ме вземеш — каза Крис.

— Каквото нареди шефът.

— Не знаех, че „Блумфийлд Уайс“ е преминал на лимузини за управляващите директори.

Тери се разсмя.

— А, не. Това е частна уговорка. Шофирам за господин Асл, когато нямам друга работа.