Майкъл Ридпат - Хищникът

— Знам. Ами вие?

— Аз съм от Филаделфия. Близо до Вашингтон, където, изглежда, се озовава накрая цялото ми семейство.

— Включително Ерик?

Каси се усмихна.

— Вероятно. Той сам може да ви разкаже за това. Кажете ми сега откъде се познавате? Той ми спомена, но ми е трудно да запомня всичките му приятели.

— Бяхме заедно на програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“ преди десет години.

— Все още ли работите там?

Крис се усмихна.

— Не, слава богу.

Каси се разсмя.

— Всички казват това. Просто не знам как Ерик оцелява.

— Той, изглежда, се справя доста добре.

— Не го вярвам — каза Каси. — Убедена съм, че той работи в стаята за разпределяне на писмата. Виждали ли сте офиса му?

— Не.

— Именно. Никой не го е виждал. А той се обажда по клетъчния си телефон на всеки няколко минути за хороскопа си. Прави го, за да мисля, че води важни разговори.

— И после от линията с хороскопа му звънят обратно?

— Е, не знам. Ерик ги разбира тези неща. Той, изглежда, знае всичко за телефоните.

Крис се разсмя. Меган беше права — Каси бе приятна. А също и привлекателна.

— Той казва, че прекарва много време извън страната — отбеляза Крис.

— Не ми се говори за това. — Каси завъртя очи. — Но мисля, че искрено полага усилия да се връща тук винаги, когато може. Налейте си още вино, ако искате.

След двайсетина минути Ерик се присъедини към тях и заедно пренесоха вечерята до трапезарията. Масата, столовете и приборите бяха модерна супердизайнерска изработка, сякаш изобщо не бяха предназначени за употреба на истинска вечеря. Една картина на стената привлече вниманието на Крис — беше картината на рафинерията в пустинята на Саудитска Арабия, която помнеше толкова добре.

— Познах я! — възкликна той.

— Да — потвърди Ерик. — Мисля, че това е най-добрата работа на Алекс. Майка му ми я даде.

— Радвам се, че си я задържал.

Седнаха на масата. Едната стена беше изцяло от стъкло и позволяваше страхотен изглед към залива и мигащите светлини в далечината.

— Това Ойстър Бей ли е? — попита Крис.

— Да — отговори Ерик.

— Родителите ти още ли живеят тук?

— Вече не. Преди пет години баща ми избяга в Калифорния с някаква ужасна жена, по-млада от него с двайсет години. Майка ми така се засрами, че и тя се изсели.

— Съжалявам — каза Крис.

Ерик въздъхна.

— В днешно време тези неща се случват. Но наистина беше голям шок. Татко не изглеждаше такъв тип мъж.

Крис реши да смени темата.

— Това изглежда много вкусно — отбеляза той и си взе от екзотичната салата, приготвена от Каси. И наистина беше. Такова бе и основното ястие — пържоли от риба тон в сос от ананас, а за десерт имаше крем карамел. Вечерта мина много приятно. Накрая Каси обяви, че отива да си ляга.

— Ще пиеш ли един коняк, Крис? — попита Ерик.

— Нека ти помогна първо за чиниите — отговори Крис.

— О, не се тревожи за това — каза Ерик. — Хуанита ще се оправи с тях сутринта.

Крис си помисли колко приятно щеше да е никога да не се занимава с миене на чинии след вечерни събирания, след това последва Ерик в голяма всекидневна с много малко мебели и десетки квадратни метри свободно пространство. В голяма отворена камина проблясваха въглени. Всичко изглеждаше прекрасно, но Крис подозираше, че Уилсън прекарва много малко време тук. Ерик наля две брендита от една шлифована гарафа.

— Благодаря ти за добрата дума пред Руди Мос.

— Няма защо. Как мина?

— Загуба на време — отвърна Крис. — Трябваше да опитам и мислех, че ще мога да го убедя, но той беше неумолим. Предполагам, че просто искаше да демонстрира силата си пред мен. Сигурно изпитва някакво удоволствие от това. Гаден дребосък.

Ерик се усмихна.

— Жалко, че някой толкова умен може да бъде такъв идиот.

— Сега фондът изпадна в истинска беда. Ще трябва да продам някои облигации, за да набавя пари, с които да платя на Руди, а моментът на пазара е неподходящ. „Блумфийлд Уайс“ не иска да ми даде добра цена за онази глупава позиция на „Юрика телеком“, на която ни насади Иън Даруент. А сега и още един инвеститор иска да излезе от фонда. Не знам какво да правя.

— Ти ще прецениш — каза Ерик.

— Ще ми се да имах твоята увереност. Не искам да разочаровам Ленка.

— Не го приемай толкова лично. Тя щеше да разбере.

Не, нямаше, помисли Крис. Щеше да се бори със зъби и нокти за спасяването на „Карпейтиън“. Така трябваше да постъпи и той.

— Откри ли вече Маркъс Луброн? — попита Ерик.

— Не още. Това е утрешната ми задача. След като се видя с Джордж Калхун.