Майкъл Ридпат - Хищникът

Разбира се, това не стана, но Крис нямаше нищо против да почака. Наблюдаваше как десетки хора влизат и излизат през тежката врата с матово стъкло, като всеки път махат с пропуските си към мигащото зелено око върху черния панел. Мислеше за разследването на полицията.

Първите въпроси бяха бързи и лесни. Всички се бяха съгласили да опишат случилото се, включително спора на Дънкан с Алекс, но да пропуснат боя. Само Ленка и Дънкан трябваше да признаят, че наистина са видели падането на Алекс зад борда. Но два дни след първоначалния разпит дойдоха двама детективи, които бяха много по-подозрителни. Изглежда, смятаха, че в историята им има нещо нередно, но не знаеха точно какво. Единият попита Крис дали се е стигало до сбиване и Крис му отговори, че дори да е имало, той не е видял нищо. След това нервите на всички бяха опънати, но чувстваха, че са успели да се придържат към историите си. Дънкан се поколеба и заяви, че ще каже истината, но Ерик и Крис го убедиха, че понеже са лъгали досега, могат да се измъкнат. Накрая Дънкан се съгласи.

Помолиха Иън, Дънкан и Крис да останат в Ню Йорк за още седмица, за да са на разположение за допълнителни въпроси. Това им даде и възможност да присъстват на погребението на Алекс. Прекарваха много време заедно с Ленка и Ерик. Както Ленка, така и Дънкан бяха обезумели и се обвиняваха за случилото се. Иън беше унил и говореше малко. Ленка се напи страшно на два пъти през тази седмица. Двамата с Дънкан не си говореха и винаги бе неловко, когато се намираха в една и съща стая.

Ерик и в по-малка степен самият Крис успокояваха всички, въпреки че Алекс бе по-близък приятел на Ерик, отколкото на останалите. После полицията прекрати случая и тримата британци отлетяха за вкъщи с голямо облекчение.

— Здравей, Крис. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Беше Ерик. — Надявах се да се измъкна рано тази вечер и все още го вярвам, но изникна нещо спешно. Ще се забавя още двайсетина минути.

— Мога ли да почакам в офиса ти?

— Съжалявам — отговори Ерик. — Нямаш достъп зад тези врати. В днешно време сигурността в „Сливания и придобивания“ е всичко.

— Разбирам — каза Крис. — Но се питам дали мога да те помоля за една бърза услуга. Мисля утре да се опитам да открия Джордж Калхун. Знам, че е изритан оттук преди година, но не знам къде е сега. Кого мога да попитам?

— Джордж Калхун ли? — повтори Ерик. — Няма проблем. Ще наредя някой да разбере. — И изчезна зад стъклената врата.

Крис забеляза телефон в един тих ъгъл на приемната и попита секретарката дали може да го използва. Нямаше проблем. Той се обади в офиса на „Карпейтиън“. Оли беше там и първите му думи бяха:

— Лоши новини.

Сърцето на Крис се сви.

— Какво има пък сега?

— От „Мелвил кепитал мениджмънт“. Искат да изтеглят инвестициите си.

Крис затвори очи. „Мелвил“ беше малка фирма със седалище в Принстън — управляваше средствата за стипендии на няколко частни колежа в Съединените щати. Те бяха относително малък инвеститор във фонда, с три милиона евро. Но след катастрофалната му среща с Руди изтеглянето на още три милиона бе последното нещо, от което се нуждаеше фондът. Двама инвеститори, напускащи кораба, щяха да са достатъчни, за да подплашат останалите.

— Посочиха ли някаква причина?

— Не. Само, че искат да спазят трийсетдневния предупредителен срок.

Въпреки че предимно Ленка осъществяваше контактите с инвеститорите, Крис се бе срещал с повечето от тях. Но не и с „Мелвил“. Беше им се обадил, за да им съобщи за смъртта й.

— Кой е човекът там?

— Доктор Мартин Жижка.

— Дай ми номера му.

Оли му ги издиктува.

— Благодаря.

— Какво ще правиш? — попита Оли.

— Ще му кажа, че остава във фонда.

— Успех. — И после попита колебливо: — Как мина с „Обединени ветерани“?

— Няма да искаш да разбереш.

Крис затвори и набра номера, който му даде Оли.

— Жижка — отговори един глас толкова тихо, че Крис едва го чу.

— Доктор Жижка?

— Да?

— Обажда се Крис Шчипьорски от фонд „Карпейтиън“.

— А, да. — Не можеше да се каже, че Жижка е доволен от обаждането му.

— Разбрах, че мислите да изтеглите инвестициите си.

— Да.

— За нас „Мелвил кепитал“ е много важен инвеститор и ще съжаляваме за загубата ви. Питах се дали ще е възможно да се срещнем, за да обсъдим въпроса по-подробно?

Както очакваше, Жижка не беше ентусиазиран от това предложение.

— Седалището ви не е ли в Лондон?

— В момента съм в Ню Йорк. Мога да дойда да се видим утре.