Майкъл Ридпат - Хищникът

— Как си? Радвам се да те видя. — Тя подаде ръка и Крис я стисна. — Ела в дилърската зала. В момента е спокойно. Там можем да поговорим.

Поведе го през бъркотията от бюра, столове, кошчета за боклук, сака, документи и хора към другия край на залата.

Крис се огледа и отбеляза:

— Тук не се е променило много.

— Ръководството непрекъснато говори, че ще ни даде нова зала, но в това няма смисъл. Все още точно това е мястото, където се случва всичко на Уолстрийт.

Ако това беше истина, тогава в този момент не се случваше много нещо на Уолстрийт — което не бе много учудващо за четири часа в понеделник следобед. Стаята беше претъпкана, но хората изглеждаха небрежни и спокойни, повечето гледаха в екраните си, четяха вестници или просто зяпаха. Няколко младежи в бели ризи се майтапеха за нещо. Всичко изглеждаше по-малко заплашително, отколкото преди десет години. Крис вече не очакваше някой да му изкрещи всеки момент да отиде за пица. Всъщност видя двама уплашени курсисти, наведени над бюрата си — сам би могъл да им изкрещи, ако решеше. Не го направи.

Аби работеше в „Общински продажби“ — не бе най-приятният отдел в „Блумфийлд Уайс“. Когато стигнаха до бюрото й, Крис видя Латаша Джеймс, облечена в хубав черен костюм.

— Здрасти, Крис! Как си? — Тя го прегърна. — Много се радвам да те видя. Съжалявам за Ленка.

— Да, ужасно е — каза Крис. — Виждам, че още те държат в „Общински финанси“.

Латаша завъртя очи.

— Работя на горния етаж в ипотечните заеми. Не е толкова лошо. Някои градове наистина се нуждаят от парите, които можем да им осигурим, ако разбираш какво искам да кажа. Всъщност тук правя повече добро, отколкото щях да върша в много други места.

— Да правиш добро в „Блумфийлд Уайс“? Страхотна идея!

— Не е ли справедливо? Сега трябва да бягам — каза Латаша. — Ще се видим пак.

— Тя наистина е добра — отбеляза Аби и седна зад бюрото си. — Печели повече от сделки в сравнение с всички останали мъже на горния етаж, взети заедно. Общинските власти я обичат. И не само чернокожите.

— Много се радвам да го чуя — каза Крис, придърпа един стол и погледна познатите екрани върху бюрото на Аби. — От колко време си на това място?

— От девет години — отговори Аби. — Накрая се измъкнах от лапите на Джордж Калхун. Работата ми е окей. Държа си главата наведена, любезна съм с клиентите, понасям глупостите на шефа и ме държат на работа.

— Това е постижение в днешно време — отбеляза Крис.

Аби се усмихна.

— Чух, че Хърби Екслър те прецакал с конвергентната позиция. Трябваше да се отърват от него, а не от теб.

Крис вдигна вежди.

— Не мислех, че и други го знаят.

— О, всички го знаят — каза Аби. — Но няма да го признаят. Хърби не е човек, когото можеш да поискаш за враг. Нито пък Саймън Биби. Сега той е шеф на „Фиксирани доходи“ в Ню Йорк.

— Е, щастлив съм, че се измъкнах.

Аби дъвчеше замислено дъвката си.

— Извинявай, че бях такава кучка на програмата.

Крис се стресна.

— Ти не беше кучка.

Аби се усмихна.

— О, разбира се, че бях. Исках да съм най-злобната курсова администраторка, която Калхун е виждал. Знам, че той го искаше, и помислих, че това е единственият начин да постъпя на работа в инвестиционна банка. Бях толкова заблудена!

— И те приеха тук — каза Крис.

— Да. Отначало бях точно толкова лоша и тук. После постепенно осъзнах, че е възможно да водиш тих живот и да работиш в „Блумфийлд Уайс“. Просто трябва да знаеш как. Извини ме.

Върху един от панелите се появи светлина и Аби отговори на повикването — поговори приятелски с някого от другата страна на линията и приключи, като му продаде облигации на автострада в Ню Джърси за три милиона долара.

После затвори телефона и попита:

— Докъде бях стигнала?

— До доброто старо време.

— О, да — разсмя се Аби. — Кажи сега с какво мога да ти помогна?

— Исках да те питам нещо за програмата. Мисля, че може да е свързано със смъртта на Ленка.

— Кажи.

— Става дума за Алекс Луброн.

Аби вдигна вежди.

— Алекс Луброн? Мислех, че по тази тема всички отговори знаеш ти, а не аз.

Крис игнорира намека. Знаеше, че трябва да внимава.

— Всъщност исках да говоря с теб за случилото се малко преди той да умре.

— Да видим дали мога да си спомня.

— Разбрах, че тестът му за наркотици е бил положителен.

Аби кимна.

— Да. От нас се очакваше да изкореним злоупотребата с наркотици във фирмата. Може би си спомняш, че двама дилъри бяха хванати да снабдяват клиенти. Добре, идеята бе да се уволнят един или двама служители публично, за да се покаже, че фирмата се е заела здраво с въпроса. Но не искаха да уволняват истински служители, които правеха истински пари. Затова им хрумна идеята да изгонят двама курсисти. Те нямаше да липсват на никого, нали?