Майкъл Ридпат - Хищникът

Крис се усмихна.

— Както можеш да си представиш, идеята много допадна на Калхун. Затова той организира фалшив медицински тест, който щеше да бъде проведен без предупреждение веднага след финалния изпит. Офисите от Франкфурт и Лондон възразиха, че техните курсисти също могат да станат жертви, така че Калхун бе принуден да ограничи нещата до американците. Но когато взеха пробите, за голяма изненада само един курсист беше положителен.

— Алекс?

— Точно така. Алекс. Нещо повече, той имаше гръб в търговията с ипотеки, който вдигна голям скандал. Калхун говори с Алекс цял следобед. Не съм сигурна точно какво споразумение се постигна. Във всеки случай след смъртта на Алекс всичко това се забрави. „Блумфийлд Уайс“ се нуждаеше от бързо и лесно уволнение на някой, за когото никога нямаше да се чуе отново. Щом Алекс се удави, той се превърна в лошия човек, хванат с наркотици.

— Полицията разбра ли? — попита Крис.

— Не съм сигурна — отвърна Аби. — Душиха около седмица, а след това изоставиха цялото разследване. Но съм сигурна, че ти помниш всичко това.

— Да — каза Крис. — И то много добре.

— Но дали „Блумфийлд Уайс“ ги притисна по някакъв начин, това не мога да знам.

— Какво?!

Аби се огледа.

— Ти какво мислиш, че правим тук? Ние сме една от трите най-големи фирми, които осигуряват общински финанси. Познаваме мнозина общественици.

— Хм.

Аби се наведе напред и прошепна:

— Хайде, кажи ми. Какво все пак стана на яхтата?

Крис въздъхна.

— Алекс се напи. Яхтата се носеше бързо. Морето беше бурно и той падна зад борда. Иън, Ерик и Дънкан скочиха в морето, за да се опитат да го намерят. Не успяха. Честно казано, имахме късмет да намерим и тях. Алекс се удави. — Крис рецитира всичко това с монотонен глас. Всичко бе истина, макар и не цялата.

— Съжалявам — каза Аби. Любопитството й бе изчезнало. — Човек понякога забравя, че при нещастията загиват истински хора.

— Да — потвърди Крис. — Така е.

— След това се носеха слухове. Че не е било инцидент.

— Сигурен съм.

— Стана голям въпрос в личен състав. Разбираш ли, от няколко години те опитваха нов подход при наемането на служители. Помниш ли, че си правил психометрични тестове при постъпване на работа?

— Смътно.

— Добре, едно от нещата, които търсеха, беше крайна конкурентност, агресия и дори безскрупулност. Теорията твърдеше, че инвестиционните банкери трябва да са царе на джунглата — някакви такива глупости.

— Звучи точно като Джордж Калхун — каза Крис.

— Точно. Всъщност мисля, че тази идея може да е била и негова. Добре, много хора, рожба на тази система, бяха средностатистическите пълнокръвни инвестиционни банкери. Но един или двама бяха на границата на психозата.

— И въпреки това „Блумфийлд Уайс“ ги нае?

— Точно така. С отворени обятия. Един от психолозите направи проблем от това. И накрая ние ги спряхме.

— Ти знаеш ли кои бяха тези „гранични психари“?

— Разбрах по-късно кой е бил единият. Стив Мацли. Беше осъден за изнасилване няколко месеца след като напусна „Блумфийлд Уайс“. Не мисля, че беше в твоята програма. Но го наеха горе-долу по това време. Говори се, че докладът на психолога го характеризирал като опасна личност.

— И въпреки това го наеха?

— Точно така. Беше страхотен дилър на държавни облигации. Чист късмет беше, че не работеше тук, когато е извършил изнасилването.

— Боже! Искаш да кажеш, че някой от нас на яхтата е имал същия профил?

— Такава беше клюката. И след Стив Мацли в това имаше някакъв смисъл. Но беше чиста спекулация. Досиетата бяха заключени и конфиденциални. Освен това ти току-що ми каза, че е било нещастен случай, нали?

Крис не отговори на въпроса й.

— Знаеш ли името на психолога, който се е оплакал заради тестовете?

— Не. Съжалявам. Трябва да питаш Джордж Калхун. Той ще може да ти разкаже повече.

— Той още ли е в „Личен състав“?

— Уволниха го преди година.

— О, какъв срам! Нямаше да се случи на някой по-приятен човек.

— Особено след всичко, което направи за нас — ухили се Аби. — И в случай, че си решил да ме питаш, нямам домашния му телефон.

— Няма значение. Ще го открия. Благодаря ти за помощта.

— Няма нищо — отвърна Аби и пак вдигна телефона.

Крис взе асансьора, за да се качи два етажа по-нагоре. Вратите се отвориха в голяма притихнала приемна, пазена от прекрасно поддържана млада жена, която го помоли да седне, предложи му чаша чай и обеща, че господин Асл ще дойде скоро.