Майкъл Ридпат - Хищникът

— Разбирам. И каква е тази работа?

— Личен бодигард. Така се срещнахме. Измъкнах господин Асл от сложна ситуация в Казахстан преди две години. И оттогава съм свършил доста неща за него.

Това изненада и заинтригува Крис.

— Не знаех, че Ерик има бодигард. Какво се е случило?

— Опит за отвличане. Измъкнахме се.

— Боже! Инвестиционното банково дело май става по-опасно, отколкото по мое време.

— Всъщност не. Аз просто придружавам клиенти до някои особено размирни части на света. Или при срещи с опасни хора. Дори тогава деветдесет и пет процента от работата ми е просто да наблюдавам и да чакам. Но понякога се налага да използвам подготовката си в действие. Още не съм загубил клиент.

— Значи ще стигна до Уестчестър?

Тери се разсмя.

— Да, ще стигнете до Уестчестър, сър.

Навлязоха в платната на трафика по магистралата на Лонг Айланд.

— Извинете ме за въпроса, но не сте ли роднина на Станислав Шчипьорски? — попита Тери.

— Да. Аз съм негов син. Но ти си първият човек, когото срещам, който е чувал за него. Играеш ли шах?

— Разбира се. Обичам да чета шахматни книги и да преглеждам стари срещи. Имам една книга за царската индийска защита, в която са представени много от неговите игри. Дори има един вариант, който е наречен на него.

— Точно така. Това беше любимият му дебют с черните.

— Вие играете ли?

— Вече не — отговори Крис. — Играех много като момче, но разбрах, че никога няма да стана толкова добър, колкото баща ми.

Разговаряха за шах, докато не стигнаха Уестчестър. Джордж Калхун живееше в класическа американска извънградска къща — дървена, боядисана в бяло, с дълга ивица трева отпред, спускаща се до пощенската кутия и тротоара. Тери чакаше в колата, докато Крис натискаше звънеца.

Отвори Калхун. Беше по-побелял, по-плешив и по-напълнял, с няколко допълнителни бръчки. Изражението на продълговатото му лице с остри черти изглеждаше по-меко и по-горчиво. Не позна Крис.

— Крис Шчипьорски — представи се Крис. — От програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“.

— А, да, спомням си — каза Калхун. — Помня доста добре. Какво искаш?

— Искам да поговорим за Алекс Луброн.

— Алекс Луброн, а? Още един. Добре, влез. — Той въведе Крис във всекидневната. Телевизорът работеше. Даваха реклами за очистителни или нещо подобно. — Седни. Да не си дошъл да ми разкажеш какво се случи наистина?

— Не — отвърна Крис. — Дойдох да разбера какво се е случило в действителност.

— Ти си бил там — изсумтя Калхун. — Трябва да знаеш. Определено ще е интересно, ако можеш да осветлиш и останалите по въпроса.

— Знам какво се случи на яхтата — каза Крис. — Алекс падна и се удави. Интересува ме какво се е случило преди това.

— Преди това ли?

— Да. Алекс не беше ли загазил с наркотици?

Калхун го погледна подозрително.

— Всичко това е много конфиденциално.

Крис издържа погледа му.

— Сигурен съм, че е така — отговори той след моментен размисъл. — И съм сигурен, че след всичките ви години лоялна служба в „Блумфийлд Уайс“, последното нещо, което може да искате, е да обсъждате нещо конфиденциално, което се е случило преди десет години на човек, който отдавна е мъртъв.

Това се оказа подходящата реплика. Калхун се разсмя. Или поне Крис го прие като смях. Всъщност приличаше повече на лай.

— Все още не мога да го повярвам. Двайсет и шест години. Шест месеца преди петдесетия ми рожден ден и те ми връчват уволнението. Какъв шанс имам на моите години да си намеря друга работа?

Крис се усмихна, надявайки се това да бъде прието като съчувствие. Наслаждаваше се на иронията на съдбата. Калхун обичаше да уволнява хора. Бе го превърнал в лична бизнес философия. Ако нечие его се нуждаеше от смаляване, това бе неговото.

— Добре, ще ти кажа. Тестувахме всички американски курсисти след последния изпит. Алекс Луброн беше единственият, който се оказа положителен. Исках го вън от фирмата на другия ден, но шефът на търговията с ипотеки Том Ризман не искаше да го освободим без битка. Затова реших да го накарам да посочи човека, който го е снабдявал. Дадох му време да помисли над това през уикенда. И мисля, че щеше да ни каже. Майка му бе много болна и той имаше да плаща заеми и големи медицински сметки. Освен това, изглежда, се тревожеше какъв ефект можеше да има върху нея неговото публично уволнение и разобличаване. Помоли ни да го запазим в тайна. — Калхун се усмихна. — Голяма грешка. Казах му, че ще го направя толкова публично, колкото мога. Съобщение за пресата, в работата. Той ми беше вързан в кърпа. Сигурен съм, че щеше да говори.